Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
Към края на следобеда се озоваха на една полянка и тук Панаве спря речитатива си. Той забави крачка и бе очевидно, че няма да продължи нататък.
— Как се казва тази местност? — попита Маскул.
— Това е равнината Люзия.
— Тази музика… бе като някакво изкушение? Може би не желаеш да вървя нататък?
— Задачата ти те очаква там, напред, не назад.
— Каква задача? Каква беше тази музика? — учуди се Маскул.
— Тя трябваше да ти припомни нещо — рече Панаве.
— Стори ми се, че идва от Майстора.
Едва произнесъл разсеяно тези думи, Маскул се запита защо те му се струваха безсмислени вече. Панаве обаче не изглеждаше изненадан.
— Навсякъде ще срещнеш Майстора — каза той.
— Сънувам ли или съм буден?
— Буден си.
Маскул остана замислен.
— Е добре, така да е! — рече той и прогони мислите си. — Тръгвам. А къде ще прекарам нощта?
— Ще стигнеш една широка река. По нея ще вървиш пеша до подножието на Марест. Спри довечера да преспиш на мястото, където реката и гората се срещат.
— Сбогом, Панаве! Ще ми заръчаш ли още нещо?
— Единствено това: където и да идеш, Маскул, прави света по-красив, не го разваляй.
— Искаш повече, отколкото един обикновен човек може да обещае. Нямам амбиция, че съм в състояние да разхубавя света, но предай на Джойуинд, че ще се опитам да запазя чистота в себе си.
Двамата мъже се разделиха почти хладно. Маскул остана неподвижен и проследи с поглед как Панаве се отдалечи с няколко тежки въздишки.
Маскул внезапно усети, че предстои да се случи нещо. Въздухът сякаш беше застинал в очакване. Слънцето в прекрасния следобед безпрепятствено обгръщаше тялото му със сластна топлина. Високо в небесата преминаваше самотен облак.
В далечината зад него отекваше една-единствена нота, изсвирена от тромпет. Първоначално му се стори, че някой свири на стотици километри далеч оттук, но звукът бавно се усилваше и приближаваше. Инструментът повтаряше същата нота, но вече по-мощно, сякаш гигантският музикант я тръбеше над главата на Маскул. Полека-лека звукът отслабна, затихна съвсем и се стопи в далечината.
Маскул усети, че е останал сам с Природата. Преизпълни го свещено спокойствие. Минало, бъдеще — всичко беше забравено. Нито гората, нито слънцето или денят съществуваха вече за него. Загуби представа за себе си, изчезнаха мислите и чувствата. Ала никога не беше усещал Живота толкова силно.
Насред пътя стоеше мъж със скръстени ръце. Дрехата му покриваше горната част на тялото, краката му оставаха голи. Изглеждаше по-скоро млад. Маскул откри, че мъжът не притежаваше никой от особените органи на Торманс — израстъците, с които още не беше свикнал. Имаше гладко лице и тялото му излъчваше жизнена сила като мараня в зноен ден. Маскул не можеше да издържи погледа му, който светеше.
Непознатият се обърна към него и го назова по име. Говореше с необикновен глас с удвоен тембър. Едното звучене бе някак далечно, а второто като музикален фон, като звън на резонираща струна. Стоейки редом с този човек, Маскул изпита нарастваща радост. Случваше се нещо добро.
— Защо ми препречваш пътя? — заговори с усилие той.
— Разгледай ме, Маскул. Кой съм аз?
— Майстора.
— Аз съм Суртур — рече непознатият.
Маскул отново опита да срещне погледа му, остър като кама.
— Знаеш, че този свят ми принадлежи. Защо, мислиш, те доведох тук? Искам да ми служиш. — Маскул не можа да отговори. — Ония, които се подиграват на света, който ми принадлежи, които взимат на подбив строгия вечен ритъм, красотата му — продължаваше видението, — възвишеността му, израсли от недостижими дълбини… те никога няма да се измъкнат безнаказано оттук.
— Никога не съм взимал света ти на подбив.
— Задай всичките си въпроси и аз ще ти отговоря.
— Няма за какво да те питам.
— Ти трябва да ми служиш, Маскул, чу ли? Ти си мой слуга и мой помощник.
— Ще се справя! — отзова се Маскул.
— Ще служиш на мен, не на себе си.
Едва изрекъл последните думи, Суртур започна да се уголемява и да се изличава. Маскул вдигна очи към небосвода и видя, че всичко наоколо се изпълва с тялото на Суртур, не с тялото му на конкретен човек, а с гигантски набъбнал и неясен образ, който го гледаше строго. Светлината угасна и картината изчезна.
Маскул остана неподвижен и с разтуптяно сърце. Тромпетът отново изсвири нотата. Съвсем слабо, отдалеч, някъде напред, приближавайки бавно, засилвайки се равномерно, докато достигна най-голяма мощност, когато преминаваше над главата му. Отдалечи се спокоен, великолепен и тържествен. Постепенно нотата заглъхна в тишината на мъртвата гора. На Маскул му се стори, че току-що се е затворила някаква чудна и важна за него книга.