Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
С отшумяването на нотата, небесата се изчистиха със светкавична бързина и над него се извиси бездънната синева. Маскул си пое дъх дълбоко, протегна се и обгърна с поглед всичко наоколо. На лицето му се разля усмивка.
Веднага потегли на път. Умът му оставаше смутен и объркан, но в него изплуваше една мисъл — огромна, безформена, гигантска като образ, роден в душата на творец-художник… изумителната мисъл, че е избран от Съдбата.
Колкото повече мислеше за случилото му се от пристигането на новата планета — пък и отпреди заминаването от Земята — толкова по-ясно и несъмнено ставаше за него, че не е на Торманс поради някакво свое желание, а е тук с определена цел, за да изпълни някаква мисия до края… Каква е тази цел, той не знаеше.
През дърветата Маскул видя, че Бланчспел най-после залязва на запад. Приличаше на приказна топка от ален огън и по нея Маскул разбра, че е пристигнал. Алеята рязко изви наляво и се спусна стръмно надолу.
Широката река със силно течение, с тъмни и чисти води течеше недалеч в посока от север на юг. Горската пътека водеше право към брега й. Маскул скоро стигна дотам, спря се и замислен се загледа в шуртящите и плискащи води. Гората се простираше на противоположния бряг. Далеч на юг ясно се различаваше Пулингдред. На северния небосклон се извисяваха върховете на Ифдон — високи, диви, красиви и застрашителни. Бяха на не повече от двайсет километра.
Маскул почувства, че в сърцето му се надига пламенно чувство, като полъх на вятър преди буреносния тътен. Въпреки умората, той гореше от желание да се втурне в приключението. Желанието за действие се пробуди от дългото съзерцание на стръмните скали на Марест. Явно те влияеха на волята му като магия, както магнитът привлича желязото. Загризал нокти, Маскул не откъсваше взор от планината и се питаше дали няма да може да покори височините още същата вечер. Ала щом обърна очи към Бланчспел, си спомни за Джойуинд и Панаве и се овладя. Реши да остане през нощта на мястото, на което се намираше и да тръгне на зазоряване, веднага щом се събуди.
Маскул се напи с вода от реката, изми се и се изтегна на брега, за да поспи. Натежалата му мисъл така го беше обсебила, че той не се боеше от възможните нощни опасности — вярваше в звездата си.
Бланчспел залезе и денят угасна, нощта падна над земята и Маскул се унесе. Събуди се обаче преди полунощ от някакво малиново сияние в небето. Отвори очи и се запята къде е попаднал. Чувстваше скованост и болка. Червеникавата светлина беше със земен произход и през дърветата виждаше блещукането и. Маскул стана да разгледа.
На трийсетина крачки от реката едва не се спъна в тялото на заспала жена. Блясъкът идеше от малък предмет връз пръстта, недалеч от нея. Приличаше на дребен скъпоценен камък, който хвърляше алени пламъци. Без да му обръща внимание, той загледа жената.
Беше облечена е кожата на едро животно, със съвършени дълги и гладки бедра, по-скоро мускулести, отколкото пълни. Вместо да е тънко пипало, нейният магн беше като трета ръка, завършваща с пръсти. Лицето й, обърнато към небето, беше необикновено красиво и поразяваше с дивата си сила. Удивен, Маскул откри на челото й вместо брев око. Трите й очи бяха затворени. Поради червенината на светлината, Маскул не можеше да различи цвета на кожата й.
Той докосна нежно жената. Тя се събуди и спокойно се обърна към него. Трите й очи го гледаха втренчено. Двете по-отдолу бяха потъмнели и безизразни, просто органи на зрението. Във високомерния й безстрастен поглед имаше нещо съблазнително и възбуждащо. Маскул прочете в този поглед предизвикателност и женска горделивост и инстинктивно се напрегна.
Тя седна.
— Можеш ли да говориш езика ми? — попита Маскул. — Сигурно не трябва да задавам подобен въпрос, щом другите успяха да се разберат с мен.
— Защо мислиш, че няма да мога да усетя духа ти? Не е чак толкова сложен.
Тя говореше с топъл, мелодичен и омайващ глас. Беше наслаждение да я слуша човек.
— Знам, но нямаш брев — рече Маскул.
— Имам сорб, който е още по-добър — отвърна тя и показа окото на челото си.
— Как се казваш?
— Осеакс.
— Откъде идваш?
— От Ифдон.
Високомерните й отговори започваха да го дразнят, но звукът на гласа й беше пленителен.
— Утре заминавам натам — рече Маскул. Тя се изсмя ненадейно, сякаш пряко волята си, но нищо не каза.