Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
Сутринта на двадесетия ден в колибата се случи нещо, което трябваше да доведе до гибелни последствия.
Камамури бе станал още с първите лъчи на слънцето. Видя, че ТремалНаик спи спокойно и се опъти към вратата, за да събуди Манчади, който спеше навън, под малък навес от бамбук. Дигна резето и натисна вратата, но за голяма негова изненада тя не се отвори: имаше нещо, което пречеше отвън. Мига — викна махаратът.
Никой не отговори на повикването. През ума на махарата мина съмнението, че на бенгалеца се е случила беда, че враговете са го удушили, или че тигрите от джунглата са го разкъсали. Доближи око до процепа на вратата и забеляза, че предметът, който й пречеше да се отвори, бе човешко тяло. Като се вгледа по-внимателно позна в него самия Манчади.
— Агхур! — викна той силно разтревожен. Индиецът бързо притича.
— Агхур, нищо ли не чу тази нощ? — попита махаратът.
— Нищо.
— Дори някакъв стон?
— Не, защо?
— Убили са Манчади.
— Невъзможно! — възкликна Агхур.
— Лежи проснат пред вратата.
— Но Дарма и Пунтхи въобще не се обаждат.
— И все пак изглежда е умрял. Нито отговаря, нито мърда.
— Трябва да излезем, натискай силно.
Махаратът постави рамо на вратата и изтика Манчади от прага. Двамата индийци бързо се промъкнаха през пролуката и излязоха на открито. Нещастният бенгалец лежеше по очи и изглеждаше мъртъв, макар по тялото му да не се виждаше никаква рана. Камамури сложи ръка на гърдите му и усети, че сърцето бие.
— Припаднал е — каза.
Откъсна едно пауново перо от някакво ветрило, което видя наблизо, запали го и го поднесе под ноздрите на припадналия. Гърдите му се издуха и той пое въздух, размърда ръце и крака и накрая отвори очи, които с недоумение спряха върху двамата индийци.
— Какво ти се случи? — попита го съчувствено Накамури.
— А. вие ли сте? — попита задъхано бенгалецът. Ох, какъв ужас! Вече се мислех за убит на място.
— Но какво си видял? Кой поиска да те убие? Да не би ония хора от острова?
— Не бяха хора, а слон — каза бенгалецът.
— Слон ли? — възкликнаха двамата, индийци. — Слон тук!
— Да, един огромен слон със страшно дълъг хобот и два зъба.
— Приближи ли се до теб?
— Да, и за малко не ми счупи черепа. Спях си сладко, когато някой силно ми духна в лицето; отворих очи и видях над мен огромната глава на чудовището. Опитах се да стана и побягна, но хоботът се стовари върху черепа ми и ме прикова на земята.
— А после? — попита нетърпеливо Камамури.
— После не си спомням нищо. Ударът беше тъй силен, че припаднах.
— Колко беше часът?
— Не знам, спях.
— Странно — каза махаратът. — Как Пунтхи да не усети?
— Какво да правим? — попита Агхур, като хвърли тревожен поглед към джунглата.
— Да оставим животното намира — отвърна Камамури.
— Ще се върне — побърза да каже Манчади — и ще срине колибата.
— Вярно е — каза Агхур. — Защо да не го потърсим, карабините ни са силни.
— Готов съм да ви помогна — отвърна Манчади.
— Но не можем да оставим сам господаря, макар да е напълно оздравял — забеляза Камамури. — Знаеш за опасността, която е постоянно надвиснала над нас.
— Ти ще останеш, а ние ще идем да потърсим слона — възрази Агхур. — При такава близка опасност не можем да сме спокойни.
— Ако се наемате, не възразявам.
— Така бива! — каза Агхур. — Остави на нас и ще видиш, че до обяд животното ще бъде наше.
Отиде в колибата да вземе две тежки голямокалибрени карабини и подаде едната на бенгалеца. Взеха по два пистолети с дълги цеви и големи ножове, както и много боеприпаси, след което решително навлязоха в джунглата, следвайки широка пътека, очертана между тръстиките. Агхур беше весел и бърбореше, но бенгалецът бе станал мрачен и често спираше да погледне другаря си пред него. Понякога се навеждаше до земята и слушаше, преструвайки се, че търси следите на слона. Тази рязка промяна, тези действия не убягнаха от вниманието на Агхур, който си помисли, че бенгалецът изпитва страх.
— Дръж се, Манчади — рече му той весело. — Недей да смяташ, че е толкова трудно да повалим един слон, макар и въоръжен с хобот. Един куршум в окото и с него е свършено.
— Не се страхувам — грубо отвърна бенгалецът, опитвайки се да се усмихне.
— Изглеждаш ми неспокоен.
— Вярно, неспокоен съм, но не заради слона.
— А от какво?
— Агхур — рече Манчади със странен глас, — страхуваш ли се от смъртта?
— Дали се страхувам от смъртта?… Защо ми задаваш този въпрос? От нищо никога не съм се страхувал…