Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
— Да — потвърди бенгалецът.
— Видя ли тези хора? — попита Агхур.
— Както виждам вас.
— Какво имаха на гърдите?
— Стори ми се някаква татуировка.
— Били са ония от Раймангал — каза Камамури. — Продължавай.
— Сграбчих ножа — продължи Манчади, кой го още трепереше от преживяното — и отрязах въжето. Дълго тичах, преследван отблизо, и щом стигнах реката скочих в нея.
— Останалото знаем — каза махаратът. — Значи ти си ловец, така ли?
— Да, и то добър.
— Искаш ли да дойдеш с нас?
Странен блясък премина през очите на бенгалеца.
— По-добро не мога да очаквам — побърза да каже. — Сам съм на този свят.
— Добре, ние те приемаме. Утре сутринта ще те представя на нашия господар.
Двамата индийци загребаха отново и закараха лодката в малкото заливче. Едва-що стъпиха на брега и Пунтхи се нахвърли срещу бенгалеца, като яростно лаеше и показваше зъбите си.
— Млък, Пунтхи! — каза Камамури и го задържа. — Това е наш приятел.
Вместо да се подчини, кучето започна заканително да ръмжи.
— Струва ми се, че това животно не е много любезно — каза Манчади с пресилена усмивка.
— Не се страхувай, ще се сприятелите — рече махаратът. Завързаха лодката и се отправиха към колибата, пред която пазеше тигърът. Чудно, но и той започна да ръмжи, като поглеждаше накриво новодошлия.
— О! — възкликна той. — Тигър!
— Опитомен е. Почакай тук, ще ида да видя господаря.
— Господарят ли? Та той тук ли е? — попита смаян бенгалецът.
— Разбира се.
— Жив ли е още?
— Що за въпрос? — възкликна учуден махаратът. Бенгалецът трепна и се смути.
— Откъде знаеш, че е ранен, за да ми задаваш такъв въпрос? — засече го Камамури.
— Не ми ли каза, че е ранен?
— Аз!…
— Така ми се струва.
— Не си спомням.
— И все пак чул съм го от теб или от твоя приятел.
— Сигурно е така.
Камамури и Агхур влязоха в колибата. ТремалНаик спеше дълбоко и сънуваше, устните му брътвеха неясни думи.
— Не си струва да го будим — рече Камамури на Агхур.
— Ще го представим утре — каза последният. — Как ти се струва този Манчади?
— Изглежда добър човек и ми се иска да вярвам, че ще ни бъде от помощ.
— И аз така мисля.
— Ще го оставим да пази до утре.
Агхур взе паничка с канджи, гъста оризова отвара, и я подаде на Манчади, който започна да се храни като гладен вълк. Нареди му да пази добре и да подаде тревога, ако се появи опасност, после побърза да влезе в колибата и за по-голяма сигурност затвори вратата.
Едва-що Агхур се прибра, Манчади се изправи с изненадваща пъргавина. Очите му пламнаха със злораден блясък, а на устните му се появи сатанинска усмивка.
— Ахааа! — възкликна той радостно.
Приближи до колибата и долепи ухо до нея. Остана заслушан повече от четвърт час, после хукна с бързината на стрела и спря половин миля по-нататък.
Постави пръсти на устните си и изсвири остро. От южната страна веднага се издигна една розова точка, проряза тъмнината, после се пукна с трясък, разпръсквайки ярка светлина. Още два пъти се чу свиркане, после над джунглата легна тишината и загадката.
X. Удушвачът
Изминаха двадесет дни и ТремалНаик, благодарение на здравия си организъм и постоянните грижи на другарите си, бързо оздравяваше. Раната му вече се бе затворила и той можеше да става. Но, докато възвръщаше силите си, ставаше все по-мрачен и неспокоен. Другарите му понякога го заварваха с лице между ръцете и овлажнени скули, като че ли бе плакал. Рядко говореше, с никого не споделяше ужасната болка, която го измъчваше, а понякога избухваше в неочаквани изблици на гняв, по време на които дереше месата си с нокти и се опитваше да скочи от хамака, крещейки:
— Ада!… Ада!…
Камамури и Агхур напразно се опитваха да го накарат да говори; напразно търсеха причината на бесовете, които можеха да разпукат все още не напълно заздравялата рана, и се питаха коя можеше да е онази жена, чието име той произнасяше в сънищата си и бе се превърнало в негов кошмар и мъчение.
Понякога бенгалецът Манчади се доближаваше до тях, за да разбере нещо, но това се случваше доста рядко. Сякаш този човек избягваше присъствието на ранения, като че ли се страхуваше от него. Не влизаше в стаята му, освен когато знаеше, че спи, и то с неудоволствие. Обичаше да кръстосва джунглата и да бие дивеч, да събира дърва и да вади вода от кладенеца. Странно беше и това, че винаги когато чуваше господаря да зове Ада, започваше необяснимо да трепери и обикновено спокойното му лице веднага променяше израза и цвета си. Загадка беше и това, че колкото ТремалНаик се подобряваше, толкова оня ставаше по-мрачен и свъсен. Някой би казал, че на този човек не бе приятно здравословното подобрение на господаря. Защо? Никой не би могъл да каже.