По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
По стар навик, Джон, яздеше начело на малкия отряд, от време на време спираше рязко, за да огледа внимателно високата трева, да не би там да се крият убийците на куриера от Сент Луис, нещастният Пат и неговият другар. Особено внимание обръщаше на дивите животни, които от време на време се показваха там, където тревата беше по-ниска или около малките блата, наречени очи на прерията, понеже по техния стремителен бяг съдеше за местонахождението на индианци.
Но едно откритие го успокои напълно. Бе изминал, все начело на другарите си, половин миля, и вече стълбът от дим почваше Да чезне, когато видя да префучава като ураган стадо диви коне. Бяха около четиридесет и принадлежаха всички на една порода, зндалузската, която тук е най-разпространена. Конете от тази поРода са дребни, яки и неимоверно издръжливи, внесени от първите конквистадори на Мексико и по-късно от Ернандо ди Лото, който ги заселил по бреговете на Мисисипи. Но в прерията се намират и табуни с коне, английска порода, дошли от изток, размножили се необикновенно бързо въпреки безмилостния лов, на който са подложени от индианците, техни най-големи врагове. Там където те се срещат е трудно да се открият наблизо индианци, така че Джон спокойно можеше да продължи пътя си на юг, защото точно от тази посока се бяха задали тези великолепни животни.
— Сега се чувствувам сигурен — рече той на Хари, който се любуваше на прекрасната им козина и дълги гриви. — Пред нас явно няма шайени. Мустангът усеща отдалеч червенокожия и го отбягва като чума.
— Като че ли идват от Кампа — рече траперът.
— Пожарът ги е уплашил и те са поели на север.
— Жалко, че нямаме време да хванем няколко.
— Ще имаме случай, приятелю. Засега да мислим за скалповете си, а не за гривите на мустангите. Ето… димът изчезна напълно, Не чуваш ли никакъв пушечен изстрел?
— Не, Джон.
— А вие?
— Никакъв — отвърнаха в един глас Джордж и златотърсачът.
— Тогава всичко е наред.
Сякаш да го опровергаят, четирите коне, които вървяха в равен тръс, изведнъж направиха голям скок, за да избегнат някакво препятствие, скрито сред високите треви. Ако всички не бяха опитни ездачи, готови на всякакви изненади, и ако малката индианка, пъргава като маймуна, не беше се вкопчила веднага за баща си, всички щяха да бъдат изхвърлени от седлата.
— Хей, Джон!… — викна Хари и зареди бързо пушката си. Съветникът отговори с една ругатня.
— Какво значи това, засада? — попита пак траперът.
— Обтегнали са примки под тревата — отвърна великанът, възпирайки коня си.
— Кой? — попита Джордж.
— Кой друг, ако не шайените? Заредете пушките и не мърдайте!
Сякаш разбрали намеренията на господарите си, конете изведнаж спряха в една линия, без да цвилят.
— И сега какво, Джон? — подхвана Хари, докато великанът разтваряше тревите с цевта на карабината си.
— Тук са готвили клопка — отвърна Джон.
— За нас или за пощенската кола?
— Предполагам за пощенската кола.
— Дали има примки? — Вероятно.
— И все пак дивите коне, които преминаха от тук, галопираха в тази посока.
— И скачаха нависоко — отвърна златотърсачът.
— Пуснете конете ходом — рече Джон. — Не искам да си чупят краката точно сега. Я…
В този момент в далечината се чу грохот, след който бързо се появи гъст стълб черен дим откъм Кампа.
— Изглежда е хвръкнал във въздуха някой склад с боеприпаси — рече Хари. — Драги Джон, май че този път станцията наистина е станала на пух и прах.
— Може би — отвърна съветникът с навъсено чело.
— Ще продължим ли?
— Да.
— Значи отиваме да видим дали шайените са по-красиви или по-грозни от сиусите, защото съм сигурен, че скоро ще ги срещнем.
— Мълчи и внимавай да не се препънеш в друга примка.
Този нов стълб от дим бързо се разпръсна — явен знак, че произхожда от възпламеняването на бъчви с муниции, а не от пожар. Джон притежаваше не по-лошо чувство за ориентиране от червенокожите, които подобно на пощенските гълъби не чувствуват нужда от компас, затова бе повече от сигурен, че води хората си към станцията.
Слънцето бързо залязваше и здрачът се зададе от запад. Нощните птици, бог знае къде изпокрили се през деня — може би в хралупите на дивите кучета, както твърдят индианците — се надигнаха отвсякъде, пляскаха с криле и пулеха грозните си, фосфоресциращи очи. Още няколко минути и тъмнината трябваше да покрие напълно безкрайната равнина, но Кампа, очакваната станция от съветника, още не се появяваше.
— Пришпорете! — викна, — няма да нощувам на открито заедно с шайените.
Изминаха в галоп още няколко мили, с карабини готови за стрелба, очаквайки всеки момент някоя от онези страшни изненади, които завършват почти винаги със загубата на скалпове или на живота, когато видяха да преминават половин дузина от ония огромни коли, които тук наричат фургони, теглени от четири или шест коня, покрити с големи платнища. Пионерите използуват тези коли за пътуванията си през прерията, били те заселници, тръгнали да основат чифлици, или златотърсачи, дошли да опитат Щастието си в Калифорния.