Неочакваната годеница
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: bride #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неочакваната годеница». Краткое содержание книги:
Докато говореше, Порция отвори една малка кожена кесия и изтърси съдържанието й върху покривката на леглото. Златните монети се посипаха като дъжд върху зелената тафтена завивка.
— Пет гвинеи. Може да стигнат.
— Не мога да използвам твоите пари. — Фийби бе озадачена и започваше да губи търпение. — Дори да знаех за какво са.
Порция се настани на ръба на леглото.
— Нови дрехи — натърти тя. — Това, което носиш сега, сигурно ти е било ушито още когато си нямала нито гърди, нито нищо.
— Така е — потвърди Фийби, необезпокоена от тази брутална истина. — Баща ми не обичаше да харчи пари за моя гардероб. Даяна беше друго нещо — добави тя кисело. — Но аз никога не съм се притеснявала за подобни работи. Има много други неща, за които да мисля.
— Да, но те не ти вършат работа — каза твърдо Порция. Изгледа Фийби, наклонила глава на една страна. — Трябват ти рокли, които да подчертават фигурата ти.
— Не, обратното — побърза да възрази Фийби. — Трябва да я скривам. Много съм дебела.
Порция поклати глава.
— Ето тук грешиш, скъпа. Закръглена си точно както трябва и точно където трябва. Необходимо е да изтъкнеш това, а не да го криеш. И не бива да ходиш с превити рамене, все едно искаш да скриеш гърдите си. Те са красиви, заоблени и твърди. Искаше ми се и аз да имах такива, но… — прибави тя, потупвайки собствения си бюст със замислен вид — напоследък изглеждат по-големи, защото кърмя Алекс.
— Руфъс обича ли големи гърди? — запита Фийби, увлечена от този разговор.
— Надявам се… повечето мъже обичат. Но трябва да се задоволи с това, което има — каза весело Порция. — Във всеки случай, не говорим за Руфъс, а за Катон. Ако искаш той да те забележи, трябва да му се набиеш на очи. Което ни връща към парите.
Фийби поклати глава.
— Нямам. И никога не съм имала. Когато дойде амбулантният търговец, двете с Оливия купуваме каквото искаме, а Катон плаща. Няма панаири заради войната. Няма къде да си харчиш парите.
Тя сви вежди.
— Предполагам, че мога да повикам шивачката да ми ушие нова рокля. Не мисля, че Катон е толкова стиснат като баща ми. — Тя си спомни как равнодушно бе приел икономията по отношение сватбената й рокля, и добави с леко съмнение: — Макар да не съм сигурна.
— Това изобщо няма да ти свърши работа — заяви Порция. — Не искаш домашно ушита рокля. Трябва ни нещо екзотично. А за това са ни необходими пари. Да заложим нещо? Бижута, нещо такова?
Фийби се замисли.
— Има няколко пръстена, останали от майка ми.
Знаеше, че мисълта да заложи пръстените на майка си трябва да я ужасява — дори да й се стори греховна, — но не изпитваше никакво угризение.
— Добре. — Порция скочи от леглото. — Сега, къде е най-близкият по-голям град? Не познавам района.
— Байстър или Уитни. Но как да стигнем дотам?
— Ще яздим, разбира се. Как иначе?
Фийби можеше да изтъкне няколко възражения срещу този план. Не обичаше да язди. Трябваше да вземат военен ескорт; напоследък никой не пътуваше невъоръжен, а така трябваше да кажат на Катон за екскурзията, без да му казват каква е целта й. Той сигурно щеше да намери това пътуване странно, нещата щяха да станат много сложни и щеше да се наложи тя да се издаде. Но въображението й вече бе разпалено и възможността да се предприеме нещо не можеше да бъде пожертвана заради някакви дребни подробности.
— Ще яздя зад тебе и можем да вземем хората на Декатур за ескорт, така няма да се налага да казваме на Катон. Ще кажа на икономката, че отиваме на езда. Тя е свикнала аз да ходя често някъде. Никой нищо няма да се досети, а ние ще се върнем надвечер.
Порция кимна одобрително.
— Донеси пръстените, а аз ще видя дали Оливия иска да дойде.
Оливия беше толкова заинтригувана от възможността за тази екскурзия, колкото и Фийби. За своите шестнадесет години бе ходила твърде малко и твърде рядко в града.
— Мисля, че трябва да си купиш кадифена рокля — обяви тя. — От ч-черно кадифе. Или нещо наистина тъмно.
— Откога се интересуваш от такива неща? — запита изненадана Порция.
Оливия се замисли.
— Не знам точно — каза тя, изглеждайки също толкова изненадана, колкото и Порция. — Просто се интересувам. Но съм сигурна, че имам право.
— Да — съгласи се Порция, наблюдавайки Фийби със замислен поглед. — Мисля, че имаш право.
6
Фийби стисна зъби, докато един слуга я настаняваше на седлото зад Порция. Всичко е за добро, казваше си тя. И си го повтаряше през целия път до Уитни, само някакви си пет мили. Порция не се съобразяваше със страховете на спътничката си и препускаше в галоп по равното поле.