Смъртта идва като завършек
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта идва като завършек». Краткое содержание книги:
Мъжете вървяха заедно и обсъждаха бъдещето.
Ренизенб погледна назад към скалата и запечатаната стая на гробницата.
— Значи това е краят — прошепна тя. Обзе я чувство на успокоение. Боеше се от нещо, макар и да не знаеше от какво. Може би в последната минута нечие избухване или обвинение? Но всичко беше протекло завидно гладко. Нофрет бе погребана както подобава, с всички религиозни ритуали. Това беше краят.
Хенет промърмори под носа си:
— Надявам се, искрено се надявам, че е така, Ренизенб.
Ренизенб се обърна към нея:
— Какво искаш да кажеш?
Хенет избягна погледа й.
— Казах само, че се надявам това да е краят. Понякога нещо, което мислиш, че е край, е само начало. А това вече не може да се поправи.
Ренизенб се ядоса:
— За какво говориш, Хенет? За какво намекваш?
— Знаеш, че никога не намеквам, Ренизенб. Не бих направила такова нещо. Нофрет е погребана и всеки е спокоен. Сега всичко си е на мястото.
Ренизенб прояви интерес:
— Баща ми пита ли те какво мислиш за смъртта на Нофрет?
— Ами, разбира се! Беше много придирчив да му кажа съвсем точно какво мисля за всичко това.
— И какво му каза?
— Естествено, казах му, че е злополука. Какво друго може да е? Нито за миг не си мисли, викам му, че някой от твоето семейство би навредил на момичето, чу ли? Те не биха посмели, викам. Изключително много те уважават. Могат да мърморят, но нищо повече, викам. Да го знаеш от мен, викам, че не е имало нищо от този род! — Тя поклати глава и се подсмихна.
— И баща ми повярва ли ти?
Хенет отново кимна с голямо задоволство.
— О, баща ти знае колко съм предана на интересите му. Винаги за всичко слуша старата Хенет. Той ме цени като никой от вас, останалите. Е, моята преданост към всички ви е награда заради него. Не очаквам благодарности.
— Ти беше предана и на Нофрет — вметна Ренизенб.
— Наистина не зная какво те кара да мислиш така. Изпълнявах нарежданията като всички останали.
— Тя мислеше, че си й предана.
Хенет отново се подсмихна:
— Нофрет не беше толкова умна, за каквато се мислеше. Гордо момиче — момиче, което смяташе, че земята е негова. Е, тя е вече на оня свят, да се успокоим сега. И хубавото лице няма да й помогне там. Ние сме й се издължили във всяко отношение. Най-после — добави тя под нос и докосна един от амулетите, които носеше, — надявам се.
II
— Ренизенб, искам да поговорим за Сатипи.
— Да, Яхмос?
Тя погледна съчувствено нежното, разтревожено лице на брат си.
Яхмос каза бавно и с мъка:
— Има нещо много объркано със Сатипи. Не мога да го разбера.
Ренизенб поклати тъжно глава. Беше й невъзможно да намери някоя успокояваща дума.
— Забелязвам тази промяна в нея от известно време — продължи Яхмос. — Сепва се и трепери от всеки непознат шум. Не се храни добре. Настръхва, като че ли… като че ли се плаши от собствената си сянка. Ти забелязала ли си, Ренизенб?
— Да, наистина, всички го забелязахме.
— Попитах я дали не е болна… да повикам ли лекар… Но тя каза, че й нямало нищо, била в отлично здраве.
— Зная.
— И ти ли я пита? И на теб ли нищо не ти каза — съвсем нищо? — наблегна Яхмос.
Ренизенб изрази съчувствие за безпокойството му, но не можеше да каже нещо, което да му помогне.
— Тя твърди, че си е съвсем добре.
Яхмос промърмори:
— Не спи спокойно нощем, крещи насън. Дали пък… може да има някаква мъка, за която ние нищо не знаем?
Ренизенб поклати глава:
— Не виждам защо. С децата всичко е наред. Нищо не се е случило… Освен, разбира се, смъртта на Нофрет, но Сатипи едва ли е много наскърбена — добави сухо тя.
Яхмос се усмихна едва:
— Ами! Точно обратното. Освен това нещата бяха започнали от известно време насам. Струва ми се, още преди смъртта на Нофрет.
Тонът му беше неуверен и Ренизенб бързо го погледна. Той повтори с меко упорство:
— Преди смъртта на Нофрет, не мислиш ли?
— Не съм го забелязала още тогава — бавно отвърна Ренизенб.
— И тя нищо не ти е казвала, сигурна ли си?
Ренизенб поклати глава.
-Знаеш ли, Яхмос, аз не мисля, че Сатипи е болна. По-скоро ми се струва, че… е уплашена.
— Уплашена? — страшно учудено възкликна той. — Но защо Сатипи ще се плаши? И от какво? Винаги е била смела като лъвица.
— Така е — каза безпомощно Ренизенб. — Ние винаги сме мислили така, но хората се променят. Там е работата.
— Кайт дали не знае нещо? Как мислиш? Сатипи говорила ли е с нея?