Смъртта идва като завършек
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта идва като завършек». Краткое содержание книги:
— Всичко, което беше казано тогава в голямата зала, е най-добре да бъде забравено.
Ренизенб се разсмя.
— Колко си глупава, Кайт! Слугите, робите, баба ми — всички са го чули! Защо да се преструваме, че нещата не са се случили, след като са се случили?
— Бяхме ядосани — каза Сатипи неясно. — Не съзнавахме какво говорим. — Добави с трескаво раздразнение: — Престани, Кайт. Ако Ренизенб иска да създава неприятности, да създава.
— Аз не искам да създавам неприятности — възмути се Ренизенб. — Но е глупаво да се преструваме.
— Не — отвърна Кайт, — мъдро е. Ти трябва да се грижиш за Тети.
— Тети е добре.
— Всичко е добре — сега, когато Нофрет е мъртва — усмихна се Кайт. Това беше ведра, тиха, спокойна усмивка — и отново Ренизенб почувства, че в нея се надига вълна на бунт.
Това, което каза Кайт, беше вярно. Сега, когато Нофрет бе мъртва, всичко беше наред.
Сатипи, Кайт, тя самата, децата… Всички са в безопасност — всички са спокойни, без заплаха за бъдещето. Натрапницата, смутителката, застрашаващата ги чужденка беше отстранена завинаги.
Тогава защо беше това вълнение заради Нофрет, което изпитваше, без да го разбира? Защо това чувство в защита на мъртвото момиче, което не обичаше? Нофрет беше лоша и беше мъртва — защо тогава не й излизаше от главата? Защо този внезапен прилив на съжаление, на нещо повече от съжаление — нещо, което почти приличаше на разбиране?
Ренизенб поклати смутено глава. След като другите си отидоха, тя седна до водата и напразно се опита да си обясни обърканите мисли.
Слънцето залязваше, когато Хори, минавайки през двора, я видя и дойде да седне до нея.
— Късно е, Ренизенб. Слънцето се скрива. Трябва да се прибираш. — Сдържаният му тих глас както винаги я успокои. Тя се обърна и го попита:- Трябва ли жените в една къща да се държат заедно?
— Кой ти е казал такова нещо, Ренизенб?
— Кайт. Тя и Сатипи…
Тя млъкна.
— А ти — искаш сама да помислиш, така ли?
— О, да мисля! Не зная как да мисля, Хори. Всичко в главата ми е объркано. Хората са объркани. Всички са по-различни от това, за което ги мислех. Винаги съм смятала, че Сатипи е дръзка, непоколебима, налагаща се. Но сега тя е слаба, колеблива, дори плаха. Тогава коя е истинската Сатипи? Хората не се променят така за един ден.
— Не, за един ден — не.
— И Кайт. Тя, която винаги е била хрисима и покорна и всеки я заплашваше. Сега се налага на всички ни! Дори Собек като че ли се страхува от нея. И Яхмос се е променил. Раздава заповеди и очаква да бъдат изпълнени!
— Всичко това смущава ли те, Ренизенб?
— Да. Защото не разбирам. Понякога имам чувството, че дори Хенет може би е по-различна от това, което се прави, че е!
Ренизенб се засмя, понеже сметна, че е казала нещо глупаво, но Хори не се присъедини към смеха й. Лицето му остана сериозно и вглъбено.
— Ти никога не си се замисляла много за хората, нали, Ренизенб? А ако беше, щеше да разбереш… — Той млъкна, после продължи: — Нали знаеш, че във всички гробници има една фалшива врата?
Ренизенб се ококори:
— Да, разбира се.
— Е, хората са същите. Създават си една фалшива врата, за да заблудят околните. Ако много добре съзнават, че са слаби, неработоспособни, те правят една внушителна врата за налагане на собствената си воля, на заплахи, на поразителна власт — и след време започват сами да си вярват. Те, както и всички останали, решават, че са такива. Но зад вратата, Ренизенб, има само една гола скала… И така, когато действителността дойде и ги докосне с перото на истината, тяхната истинска същност излиза наяве. На Кайт спокойствието и покорството са й донесли всичко, което е желаела — съпруг и деца. Глупостта е направила живота й по-лесен. Но когато действителността във вид на опасност я е заплашила, нейната истинска природа се е проявила. Тя не се е променила, Ренизенб — тази сила и коравосърдечност са съществували винаги в нея.
Ренизенб каза по детски:
— Но на мен не ми харесва това, Хори. То ме плаши. Всички са по-различни, отколкото съм ги мислела. А аз? Аз съм си все същата.
— Така ли? — той й се усмихна. — Тогава защо преседя тук всичките тези часове, челото ти се е набръчкало, мислиш и премисляш? Дали предишната Ренизенб — онази, която замина с Кай, е правила това?
— О, не. Не е имало нужда… — тя изведнъж млъкна.
— Видя ли? Сама го каза. Това е истинската дума — нужда! Ти не си щастливото, наивно дете, каквото винаги си изглеждала, приемащо всичко за чиста монета. Не си просто една от жените в къщата. Ти си Ренизенб, която иска да мисли с главата си, която се удивява на другите хора…
Ренизенб каза бавно:
— Чудно ми беше за Нофрет..