Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
А и друго: ами ако за беля „хора от горе“ видят пиесата още преди премиерата — и се разгневят? и теглят шута не само на пиесата, а и на разказите, които всеки момент трябва да се появят в „Новый мир“? А тиражът на „Новый мир“ е сто хиляди. А в салона на „Современник“ се побират едва седемстотин души.
И още нещо: нали бях обещал да давам всичко ново най-напред на Твардовски! Как тъй ще дам пиесата на „Современник“, преди да я е видял „Новый мир“? И тъй, забравих нещата с борбения „Современник“ и дадох пиесата на дремещото списание. Но там имаше и хора, които не дремеха, Дементиев, да речем, и пиесата не влезе в самото списание: тя не излезе от от двете жилища в сградата на „Котелническая“, от двамата Сашовци. Те именно помежду си решили, а на мен ми бе съобщено от Твардовски: „изкуство не е станало“, „това не е драматургия“, това е „преораване на все същия лагерен материал като в «Иван Денисович», нищо ново няма“. (А сега де, бива ли сам да защитавам произведението си? Допускам, че не е драматургия. Ама не е и преораване, защото същинската оран още не е започнала! Туй не е Особлаг, (Специален („особый“) лагер за по-опасни престъпници. — Бел. пр.) а ТВО (Трудово-възпитателно общежитие. — Бел. пр.); смесица на полове, на членове от наказателния закон, господство на криминалните и тяхната психология; производствени шмекерии.)
Е, след „Иван Денисович“ изглежда слабовато. Не ме тревожи, че Твардовски не харесва пиесата. То ако работата беше свършила с това, че „Новый мир“ отхвърля пиесата и ми предоставя свобода да правя с нея каквото си искам. А, да имам да вземам! Другояче схващаше Твардовски моето обещание и нашето сътрудничество и нине, и присно, и во веки веков. Че нали той ме е открил на моите 43 години, без него аз все едно че не съм писател, нито знам цената на произведенията си (едно съм донесъл, а десетина крия зад гърба си). И сега всяко произведение ще чака присъдата на Твардовски (и на Дементиев): дали да се печата то в „Новый мир“, или да се скрие и на никого да не се показва. Трети вариант не съществува.
Тъкмо така бе отсъдено за „Еленът и ловният излет“: да не се публикува и да не се показва. „Пазете се от театралните гангстери!“ — много сериозно ми внушаваше А. Т. Това го казваше главният редактор на най-либералното в страната списание за най-младия и най-смелия театър в страната! Откъде тая увереност на преценката? На много представления на „Современник“ ли е ходил? Нито едно не бе гледал, прага им не бе прекрачвал (за да не се унизи). Високото му положение го принуждаваше да получава информация от втора (и мръсна) ръка. В някой правителствен санаториум край Москва, на някой кремълски банкет, а освен туй от няколко услужливи лица в редакцията беше чул, че този театър е дързък, подмолен, безпартиен — и значи „гангстери“ са…
Само две седмици след като бях публикуван, още не беше завършил меденият ми месец с Твардовски — аз още не смятах за достойно и полезно да се разбунтувам открито, и така изпаднах в положението на молещ — молещ за разрешение да покажа собствената си пиеса на някого, а Твардовски се опъваше, разубеждаваше ме, възразяваше, а най-сетне чак се ядосваше от непослушанието ми. Едвам-едвам си даде съгласието да покажа пиесата на театър… само че не на „Современник“, а на мъртвия театър на Завадски (само защото той беше поставил „Тьоркин“). Закъсняло съгласие! Надявайки се на слабата осведоменост на А. Т. (встрани и над обикновените литературни кръгове, над московската динамична среда), останах свързан със „Современник“. Но забавих пиесата с още един месец — неповторим месец! — чаках цензурата да подпише „Матрьона“ и „Кречетовка“. Чак тогава изцяло дадох пиесата на „Современник“ — само че бях изтървал момента: вече се усещаше натискът върху театрите след декемврийската кремълска „среща“. „Современник“ не посмя да пристъпи дори към репетиции и пиесата заседна за дълги години. А Твардовски научи със закъснение за своеволието ми — и жестоко ми се обиди и през следващите години много пъти ме упрекваше: как съм можал да потърся „Современник“, след като той ме е молил да не го правя?…
А впрочем можеше и без Твардовски: скоро пристигна при мен представителка на Ленфилм с договор в четири екземпляра за „Кречетовка“, вече подписан от страна на Ленфилм, оставаше ми само да си сложа подписа и да получа небивали за мен пари — и „Кречетовка“ ще се появи на съветските екрани. Веднага се отказах: ще им дам правата, а те ще го изпортят, ще покажат нещо посъветчено, фалшиво? — а аз не ще мога да го оправя…