Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
Един мъж, облечен в зелено кадифе, с кръгъл каскет в същия цвят вървеше спокойно по пътя, пушейки лула. Носеше пушка през рамо, а в движенията му имаше някаква почти аристократична непринуденост. Трябваше да има четиридесет и пет години. Косите и мустаците му бяха прошарени. Беше необикновено хубав. Носеше пенсне. Когато мина край странноприемницата, той се поколеба, сякаш се питаше дали да влезе, хвърли поглед към нас, изпусна няколко кълбенца дим от лулата си и безгрижно продължи разходката си.
Ние с Рултабий погледнахме стопанина. Святкащите му очи, стиснатите юмруци, треперещите устни издаваха бурните чувства, които го вълнуваха.
— Добре че не влезе! — изфуча той.
— Кой е този човек? — попита Рултабий, като продължи да „бие“ омлета.
— Зеления! — изръмжа собственикът на странноприемницата. — Не го ли познавате? Още по-добре за вас. Не е за познаване… пазачът на господин Станжерсон.
— Май не го обичате много много — попита репортерът и изсипа омлета в тигана.
— Никой не го обича в този край, господине; и после, много е горделив, бил е богат на времето и сега не прощава на никого, дето се е видял принуден да стане слуга, та да си изкарва хляба. Щото да си пазач, то си е чисто слугинство! Нали? Честна дума! Ще каже човек, че той е господарят на Гландие, сякаш всичката земя, че и горите са негови. Той няма да остави бедняка един комат хляб да изяде на тревата, на неговата трева!
— Случва ли се да идва тук?
— Идва прекалено даже. Но аз ще му покажа, че мен не ми харесва мутрата му. Допреди един месец още не беше почнал да ми досажда! Странноприемницата „Донжон“ никога не е съществувала за него! Нямаше време! Нали трябваше да се върти около стопанката на „Трите лилии“ в Сен Мишел. Сега, като се развали нещо работата, търси другаде да си прекарва времето… Коцкар, женкар, тип… Никой честен човек не може да го изтърпи него… Да, портиерите на замъка не можеха да го гледат тоз’ Зеления!…
— Значи портиерите са честни хора, а, господине?
— Викайте ми дядо Матийо, Матийо ми е името… Тъй я, честни са, знам аз, както знам, че се казвам Матийо, да, господине.
— Да, ама са ги арестували.
— И к’во от туй? Ама аз не искам да се бъркам в хорските работи…
— А какво мислите за покушението?
— На горката госпожица? Юнак момиче, да, и хората я обичаха. К’во мисля?
— Да, какво мислите?
— К’во да мисля… Бе мисля си нещо аз, ама то никого не засяга.
— Дори и мен? — настоя Рултабий.
Стопанинът го изгледа отстрани, измърмори нещо и рече:
— Дори и вас.
Омлетът беше готов, седнахме на масата и бяхме започнали да се храним мълчаливо, когато входната врата се блъсна и на прага застана една стара жена в дрипи. Подпираше се на бастун, главата й се тресеше, белите й коси висяха на фитили по кирливото й чело.
— А, ето я майка Ажну! Отдавна не сме ви виждали — рече нашият домакин.
— Бях доста болна, щях да умра — оплака се старицата. — Ако ви е останало нещо за Божията животинка…
И тя влезе в странноприемницата, следвана от една огромна котка. Никога не съм подозирал, че съществуват такива котки. Животното ни погледна и тъй отчаяно замяука, че усетих как изтръпвам. Никога не бях чувал такъв зловещ вой.
Сякаш привлечен от него, след старата влезе един човек. Беше Зеления. Той ни поздрави, докосвайки с ръка каскета си, и седна на съседната маса.
— Дайте ми чаша ябълково вино, дядо Матийо.
Когато Зеления влезе, дядо Матийо се спусна яростно към новодошлия, но после видимо се овладя и отговори:
— Няма вече ябълково, последните бутилки дадох на тези господа.
— Тогава дайте ми чаша бяло — предложи Зеления, без ни най-малко да се изненада.
— И бяло няма вече, нищо няма!
Дядо Матийо глухо натърти:
— Вече нищо няма!
— Как е госпожа Матийо?
При този въпрос собственикът на странноприемницата стисна юмруци, обърна се към него с такава заплашителна физиономия, че помислих — ще го удари, но той каза само:
— Добре е, благодаря.
Значи младата жена с големите кротки очи, дето я видяхме преди малко, беше съпругата на този миризлив и груб селяк, който освен всичките си физически недостатъци, изглежда, имаше и друг, още по-голям, нравствен: ревността.
Стопанинът излезе от стаята и тръшна вратата след себе си. Майка Ажну още стоеше права, подпряна на бастуна, с котката в краката си. Зеления я попита:
— Да не сте били болна, майко Ажну! Не сме ви виждали от близо осем дни!