Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
И той ме поведе към странноприемницата „Донжон“, която се виждаше на един километър от нас, по пътя край една горичка.
X Глава
„Сега ще трябва да ядем бифтек“
Странноприемницата „Донжон“ не беше много представителна, но аз обичам тези съборетини с почернели от времето и от пушека в огнището греди, тези странноприемници от времето на дилижанса, с паянтови зидарии, от които скоро само споменът ще остане. Отнасяме ги към историята — те са продължение на нещо и те карат да мислиш за едновремешните „Разкази за пътни произшествия“, когато не минавало пътуване без приключение.
Забелязах веднага, че на странноприемницата „Донжон“ бяха чукнали два века, та и малко отгоре май. Камъни и парчета мазилка бяха изпадали тук-там от якото дървено скеле, чиито X и V все още юнашки поддържаха остарелия покрив. Той леко се бе килнал над подпорите като каскет на пияница. На входната врата една желязна табела скрибуцаше под есенния вятър. Някакъв местен художник бе изрисувал по нея нещо като кула с островръх покрив и фенер, като в замъка Гландие. Под тази табела, на прага, един мъж с доста сърдито изражение изглеждаше потънал в доста мрачни мисли, ако се съдеше по сбърченото му чело и смръщените му рунтави вежди.
Когато се приближихме съвсем близо до него, той благоволи да ни види и доста небрежно ни попита дали имаме нужда от нещо. Нямаше съмнение, че това бе не особено любезният домакин на тази очарователна обител. Тъй като ние изказахме предположение, че ще ни сервира нещо за обяд, той ни заяви, че няма никакви продукти и че ще бъде много затруднен да удовлетвори желанията ни, а докато приказваше, ни гледаше с недоверие, което не можех да си обясня.
— Можете да ни приемете — рече му Рултабий, — ние не сме от полицията.
— Не ме е страх мен от полицията — сопна се мъжът, — мен от никого не ме е страх!
Аз вече давах знак на моя приятел, че е по-добре да не настояваме, но той явно много държеше да влезе в тази странноприемница, шмугна се край човека и се озова в залата.
— Елате — покани ме той, — тук е много приятно.
И наистина, голям огън от дърва гореше в камината. Ние се приближихме и протегнахме ръце към топлината на огнището, защото в онази сутрин вече се усещаше, че зимата иде. Помещението беше доста голямо; декорът — две масивни дървени маси, няколко столчета, тезгях с наредени бутилки алкохол и плодови сокове. Три прозореца гледаха към пътя. Една хромолитографска реклама на стената, чрез образа на млада парижанка, вдигнала предизвикателно чаша, хвалеше аперитивните достойнства на някакъв нов вермут. Над камината собственикът на странноприемницата бе наредил най-различни гърнета и стомни от пясъчник и фаянс.
— Ето една хубава камина за печено пиле — изхитрува Рултабий.
— Нямаме пилета — отвърна домакинът, — и пукнат заек нямаме.
— Зная — възрази моят приятел с подигравка, която ме изненада, — зная, че сега ще трябва да ядем бифтек.
Признавам, че нищо не разбирах от репликата на Рултабий. Защо казваше на този човек: „Сега ще трябва да ядем бифтек.“ И защо, щом чу тия думи, собственикът на странноприемницата изтърва една ругатня, но тутакси я потисна и стана кротък и любезен като господин Робер Дарзак, когато чу фаталните думи: „Онзи дом е все така прекрасен, все тъй свежа е градината.“ Наистина моят приятел имаше дарбата да се разбира с хората с най-неразбираеми фрази. Казах му го и той благоволи да се усмихне. Бих предпочел да благоволи да ми даде някакво обяснение, но той сложи пръст на устните си, което явно значеше, че не само на себе си забранява да говори, но и на мен препоръчва мълчание. От време навреме мъжът бутваше някаква вратичка и извикваше да му донесат дузина яйца и от „онова филе“. Поръчката бе веднага изпълнена от една млада оправна жена с прекрасни руси коси и големи кротки хубави очи, които ни разглеждаха с любопитство. Стопанинът грубо й нареди:
— Махай се! И ако Зеления дойде, да не съм те видял тук!
Жената изчезна. Рултабий взе купата с яйца, дето му донесоха, и месото, което му сервираха в голяма чиния, сложи всичко до себе си, откачи един тиган и една скара от огнището и започна да разбива омлет, докато чакаше бифтекът да се опече. Поръча още две бутилки ябълково вино и даваше вид, че се интересува от стопанина толкова малко, колкото и самият стопанин от него. Човекът ту го изпиваше с очи, ту поглеждаше към мен с тревога, която напразно се опитваше да скрие. Остави ни да си готвим и се зае да сервира до един прозорец. Изведнъж го чух да си мърмори нещо:
— Аха! Ето го!
И с изкривена от неудържима омраза физиономия; той се залепи на прозореца да наблюдава пътя. Нямаше нужда да предупреждавам Рултабий. Младият човек бе оставил вече омлета и бе застанал на прозореца до стопанина. Отидох и аз.