Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
Беше тихо, с изключение на жуженето на вентилатора на тавана, който висеше над леглото, и далечния механичен звук на климатика. Внимателно се заслуша, но не долови нищо друго. Като се опираше на леглото с дясната си ръка, направи стъпка към прозореца и стисна зъби от прорязващата болка в крака. Вниманието му беше привлечено от спуснатите старомодни щори. Стигна до прозореца, с пръст повдигна една лента и надникна през пролуката. Двор и зеленчукова градина. Нищо особено, но наоколо не се виждаше ни човек, ни животно.
Пред него имаше отворена врата, която откриваше банята. Бавно се придвижи напред, а черните му очи не изпускаха подробностите от интериора. Лак за коса, лосион козметика. Значи баня на жена. Може би бе на червенокосата от лодката? Всичко беше подредено и безупречно чисто, и във ваната, и в банята се забелязваше някакъв лукс, съобразен единствено с максимално удобство, като същевременно имаше достатъчно празно пространство. Зад следваща врата имаше дрешник. Разрови дрехите и провери размерите им.
Отново всичко беше предназначено за жена, или за малък, изключително слаб мъж с неопределена сексуална нагласа. Имаше както доста опърпани, така и доста изискани дрехи. Дали не бяха маскировка?
Предпазливо отвори следващата врата и погледна през пролуката, за да се увери, че там нямаше никой. Малкият коридор беше празен, както и стаята, която виждаше от другата страна. Отвори вратата широко, като се опираше на касата. Нищо. И никой. Беше сам и не разбираше защо.
По дяволите, беше слаб и толкова жаден, сякаш пламъците на ада горяха в гърлото му. Премина през празната всекидневна, като накуцваше силно и от време на време се залюляваше. Следваше малък, огрян от слънцето еркер. Ярката слънчева светлина, която струеше през прозореца, го накара да замижи, докато очите му привикнаха. После имаше кухня, малка, слънчева и изключително модерна. В единия край на плота се виждаше цветен поднос със зеленчуци, а в средата на плота имаше купа под пресни плодове. Устните и гърлото му изгаряха от жажда. Добра се с усилие до мивката, отвори едно шкафче и намери чашите. Врътна кранчето за студена вода и си наля една чаша. Веднага я изпи толкова жадно, че част от водата се разля върху гърдите му. Утолил неистовата си жажда, изпи още една чаша вода, като този път не я разля.
От колко време бе тук? Вбесяваше се от белите петна с паметта си. Беше уязвим и не знаеше къде се намира, нито какво се беше случило, а уязвимостта беше нещо, което не можеше да си позволи. Освен всичко друго, умираше от глад. Купата с пресни плодове му намигаше и той изгълта набързо един банан, а после половин ябълка. Изведнъж му стана тежко. Изхвърли обелката на банана и наполовина изядената ябълка в коша за боклук.
Поне можеше да се движи. Бавно, но не беше безпомощен. Следващото нещо, което трябваше да направи, беше да намери с какво да се защити. Най-достъпното оръжие тук беше ножът и той провери всички кухненски ножове, преди да си избере най-острия. С ножа в ръка започна бавно и систематично да претърсва къщата, ала не намери никакви други оръжия.
На входната врата имаше изключително здраво резе и брава. Не бяха дизайнерски, но със сигурност биха затруднили всеки, който се опиташе да влезе. Разгледа ги внимателно, като се опита да си припомни дали беше виждал подобни заключващи устройства, и накрая реши, че не беше виждал. Вратата беше заключена, ала това нямаше никакво значение, тъй като можеше да се отключи и отвътре. Завъртя ключа и ключалката се отвори с плавно, безшумно движение. Внимателно хвана топката и я завъртя лекичко, като през пролуката провери дали навън нямаше някой. Вратата беше доста тежка за обикновена врата. Открехна я още малко и прокара пръсти по ръба. Беше подсилена със стоманена рамка.
Чувстваше се като в уютен малък затвор, на който ключалката се намираше откъм грешната страна на вратата, пък и нямаше надзиратели.
Отвори широко вратата и погледна през мрежестата врата към малък спретнат двор, горичка от високи борчета и ято бели и сиви гъски, които търсеха насекоми в тревата. Лъхна го тежка горещина. Като по чудо изпод един храст се появи голямо куче и скочи към входната веранда. Погледна го с немигащи очи, изпъна уши назад и изръмжа с изкривена муцуна.
Той безпристрастно огледа кучето и прецени шансовете си. Тренирано куче за нападение, немска овчарка с тегло около четиридесет и пет килограма. В положението, в което се намираше, нямаше никакъв шанс срещу това куче, дори и да държеше нож. В края на краищата, беше попаднал в клетка.
Кракът му нямаше да издържи тежестта му. Беше гол и слаб, а и не знаеше къде се намира. Шансовете не бяха на негова страна, но беше жив и изпълнен с хладна и овладяна ярост. Сега имаше и предимството на изненадата, тъй като, който и да го бе довел тук, не очакваше да го завари на крака и въоръжен. Затвори вратата, заключи я отново и се загледа в кучето през прозореца, докато то слезе от верандата и отново се настани под храста.