Просто шеметен фарс [bg]

ГЛАВА 2

Сър Оливър се облегна назад на седлото и се огледа. Все още се намираха сред открито поле. На мили пред тях се простираха приятно закръглени хълмчета. Отдясно проблясваше бърз поток. Вече виждаше тумбите дървета по края на гората.

Но имаше и нещо друго, нещо, което мърдаше — една червена точка се спускаше по хълмовете явно с намерението да пресече пътя на конвоя на миля по-напред.

Майка Джоана яздеше зад сър Оливър. Дорестият й кон беше доста издръжлив.

— Какво стана? — попита тя. — Защо спряхме?

— Искам да поогледам територията, преди да се впуснем из нея — обади се сър Оливър.

— Какво, за Бога, смятате, че има толкова за гледане?

— Търся знак от разбойниците, за които се разправя, че върлували по тия места.

— Имаме си вече охрана — рече Джоана. — Онези четиримата с арбалетите, дето ни ядат от яденето.

— Не мога да им се доверя изцяло — рече Оливър. — Такива като тях имат склонността да бягат още при първия признак на беда. Искам да видя дали бедата няма първа да се покаже.

— Глупости — възрази Джоана. — в гората, дето е само на няколко метра оттук, може да се крият сто хиляди разбойници и ние изобщо да не ги забележим, преди те да поискат да ги забележим.

— Е, аз да погледна все пак — заинати се Оливър. — Там отпред има някой.

Джоана се взря в пътя. Тъй като беше малко нещо късогледа, мина време, докато различи, че червеното петънце всъщност е човек.

— Този пък откъде се взе? — промърмори тя по-скоро на себе си.

— Не знам — отвърна сър Оливър. — Но идва насам, така че сигурно ще разберем.

Докато конникът приближаваше, продължиха да яздят в мълчание. Конвоят на пилигримите се бе прострял зад тях — двете карети, другите четири коня и дванайсетте мулета, с които пътуваха трийсетте поклонници. Някои се бяха присъединили към тях в Париж — там спряха съвсем за кратко време, за да се запасят с храна. Тъкмо в Париж бяха подбрали и четиримата войници с арбалетите, ветерани от италианските войни. Водеше ги сержант на име Патрик, който бе обявил, че поклонниците могат да наемат него и неговите хора, за да ги охраняват, докато пътуват из кръстосваната надлъж и нашир от разбойници Южна Франция.

Сред пилигримите далеч не цареше пълно разбирателство, в Париж цяла вечер се бяха карали по кой път да тръгнат за Венеция. Някои бяха склонни изобщо да избегнат планините и да минат по лекия път през сърцето на Франция, но англичаните пак се опънаха. Дори и англичаните трябваше да избягват този път.

Повечето пилигрими предпочитаха по-източния път — през Бургундия и после надолу към западния бряг на Рейн, докато стигнат тъмните гори на Лангедок и преминат през тях към Росийон. Тъкмо те надделяха при вземането на решението. Дотук всичко беше минало без инциденти, но продължиха да пътуват под охрана — какво ли не можеше да им се случи в тази проклета страна.