Просто шеметен фарс [bg]

На вратата ги посрещна брат Франсоа — едър, плещест мъж с брада. Докато се изнизваха един по един през вратата, той се ръкува с всекиго поред.

Аззи влезе последен и подаде на брат Франсоа кесия със сребърни монети — „Плащам за преспиването“. Разсмя се и изгледа Франсоа доста особено. Франсоа се олюля назад, сякаш му бе хрумнало нещо много неприятно.

— Господине — попита доминиканецът, — не се ли познаваме отпреди?

— Може да сме се срещали във Венеция — кимна Аззи.

— Не, не беше във Венеция, а във Франция. Май беше в някаква връзка със съживяването на един човек.

Аззи си спомни случая, но не намери причина да го разяснява на монаха. Поклати учтиво глава.

Брат Франсоа като че ли се разстрои. Той разсеяно обясни на пилигримите как стоят нещата със стаите и с храната, но сякаш едва следеше собствените си мисли. Постоянно поглеждаше Аззи, мърмореше си нещо и когато смяташе, че никой не го гледа, се кръстеше.

Щом Аззи помоли да му дадат малката спалня на горния етаж, брат Франсоа веднага се съгласи, но сякаш гръм го бе ударил. Продължаваше да поглежда монетите в ръката си и да клати глава. Най-накрая се доближи до сър Оливър и майка Джоана.

— Този, дето е с вас, този Антонио, отдавна ли го познавате?

— Далеч не — отвърна сър Оливър. — Да не би да ви е измамил с парите?

— Не, не. Тъкмо обратното.

— Какво искате да кажете?

— Съгласи се да плати шест сантима за стаята и сложи медните монети в ръката ми. После рече: „По дяволите, мога да съм и по-щедър“, и насочи пръст към монетите. И монетите станаха сребърни!

— Сребърни! — извика майка Джоана. — Сигурен ли сте?

— Разбира се! Вижте сама. — Той й показа един сребърен сантим. И тримата се втренчиха в монетата, все едно да бе самият Дявол.

По-късно Оливър и майка Джоана потърсиха Франсоа, за да си поръчат закуската, но не го намериха. Най-накрая забелязаха една бележка, забодена на вратата на килера. „Уважаеми дами и господа — пишеше там, — моля простете ми, ала си спомних, че имам спешна и неотложна среща с абата на манастира «Свети Бернар». Моля се на Господ да бди над душите ви.“

— Любопитна работа! — подметна сър Оливър. — Защо така, вие как мислите?

Майка Джоана присви устни.

— Човекът си е изкарал акъла от страх и затова е побягнал.

— Но ако си мисли, че Антонио е демон, защо поне не ни го каза?

— Мисля, че го е било страх и дума да обели — предположи майка Джоана, — нали този демон е избрал да пътува в нашата компания. — Тя се замисли за момент. — И за нас ще е по-добре да внимаваме.

Войникът и монахинята дълго седяха в мълчание и мрачно се взираха в огъня. Сър Оливър поразръчка въглените, но лицата, които му се мярнаха сред пламъците, никак не му харесаха. Майка Джоана настръхна без всякаква видима причина — уж никакъв вятър не подвяваше край нея.

— Така не може да продължава повече — най-после се обади тя.