Просто шеметен фарс [bg]

— Майко Джоана, вие какво ще кажете?

Тя изгледа Аззи от горе до долу. Суров, критичен поглед. Аззи беше свикнал да го гледат втренчено, случвало му се бе колкото щеш пъти — той спокойно се отпусна назад, облегнал ръка на задницата на коня си. Ако не го вземеха с тях, беше сигурен, че ще измисли някакъв друг план. Изобретателността по въпроса, как да постигнеш своето, беше един от характерните отличителни белези на адските създания.

— Не виждам пречка — рече най-накрая Джоана.

Приближиха до каретите и Оливър представи Аззи и пътниците един на друг. Аззи зае място в началото на колоната — негово по право, защото твърдеше, че познава местността. Известно време сър Оливър язди редом с него.

— Какво се простира в непосредствена близост до нас? — попита той.

— Следващите петдесет — петдесет и няколко мили са покрити с гъсти гори — обясни му Аззи. — Довечера ще ни се наложи да лагеруваме в гората. Към година вече разбойници не са се мяркали насам, тъй че сигурно всичко ще бъде наред. До утре вечерта ще стигнем странноприемницата, която обслужва тази местност. Първокласно място. Държат го едни калугери и може да се похвали с повече от добра кухня.

Тази новина ободри и Оливър, и Джоана. Беше много успокоително да знаеш, че ти предстоят хубава вечеря и топло легло. А и вече си личеше, че Антонио е забавен компаньон. Младият рижав търговец знаеше много истории за живота във Венеция и в двора на дожа. Някои от историите бяха малко нещо странни, а други — ужасно неприлични, но това само ги правеше още по-забавни. Някои пък разказваха за странните навици на демоните и дяволите, за които се твърдеше, че ходели във Венеция много по-често, отколкото на други места.

И тъй се точеше дългият, бавен ден. Слънцето пълзеше по небето и не бързаше да свърши неизменната си обиколка. Бели облачета се носеха като въздушни кораби на път към пристанището на залеза. Свеж ветрец рошеше върхарите на дърветата. Пилигримите се шляеха, все едно бяха тръгнали на разходка, и избираха откъде да минат по обраслия черен горски път. Нямаше закъде да бързат в такъв ден, който пълзеше напред с отмерената скорост на вечността.

Гората беше напълно, неестествено застинала. Не се чуваше нито звук освен дрънченето на сбруите и от време на време — гласът на някой от войниците, подхванал песен. Най-накрая слънцето стигна зенита си и започна сънливо да се плъзга надолу, към обратната страна на небето.

Керванът навлизаше все по-дълбоко в гъстата гора, където зелените сенки на листата изпъстряха ярката дневна светлина. Пилигримите в каретите захванаха да се оклюмват, а онези, които яздеха, дремеха свити над юздите. Една кошута притича пред конете и изчезна сред листака на отсрещната страна на просеката — безшумна експлозия в кафяво, бяло и бежово. Майка Джоана сръчка коня си, но не можа да събере достатъчно енергия, за да се впусне в преследване. Сякаш цялата природа, както и преминаващите през нея хора, беше завладяна от мекото очарование на гората.