Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Времето течеше. Симпкин бе на предпоследния сандък. Беше натъпканият със сандалово дърво и той внимателно бърникаше около него в търсене на контрабандната мумия, когато за пръв път чу тътнещите звуци. Откъде идваха? Уличен шум? Не — спряха и започнаха твърде внезапно. Може би далечна гръмотевица?
Шумът стана по-висок и обезпокоителен. Симпкин остави перото и се заслуша с леко наклонена на една страна кръгла глава. Странни, непоследователни трясъци… накъсани от тежки, тъпи удари. Откъде идваха? Някъде извън магазина, това бе очевидно, но от коя посока?
Той скочи на крака и приближавайки предпазливо най-близкия прозорец, леко повдигна кепенците. Зад охранителните възли „Пикадили“ бе тъмен и празен. В къщите отсреща светеха няколко лампи, а движението бе слабо. Не виждаше нищо, което да обясни звуците.
Заслуша се отново. Сега бяха по-силни; всъщност, сякаш идваха някъде зад него, от вътрешността на сградата… Симпкин спусна кепенците, опашката му свистеше неспокойно. Отдръпна се леко, протегна се зад тезгяха и измъкна една голяма неравна бухалка. Стискайки я в ръка, той отиде бавно до склада и надзърна вътре.
Всичко в стаята изглеждаше нормално: претъпкана със сандъци, кашони и рафтове с артефакти, които се подготвяха за излагане на витрините или за продажба. Електрическата крушка на тавана нежно бръмчеше. Симпкин се върна в магазина, мръщейки се озадачено. Шумовете бяха станали доста силни — нещо някъде се трошеше. Дали да не осведоми господаря? Не. Неразумна мисъл. Господин Пин не обичаше да го безпокоят излишно. Най-добре беше да не го тревожи.
Още един отекващ трясък и шум от счупено стъкло; за пръв път вниманието на Симпкин бе привлечено към дясната стена на магазина, която бе непосредствено между него и магазин за колбаси и вино. Много странно. Той пристъпи напред да проучи. В този момент се случиха три неща.
Половината стена избухна навътре.
Нещо огромно пристъпи в стаята.
Всички светлини в магазина угаснаха.
Вкаменен на средата на пода, Симпкин не виждаше нищо — нито на първо ниво, нито на някое от другите четири, до които имаше достъп. Внезапна леденостудена тъмнина бе обгърнала магазина и дълбоко в нея нещо се движеше. Чу стъпка, после ужасяващ трещящ шум откъм античния порцелан на господин Пин. Последва още една стъпка, а после късане и порене, което можеше да идва единствено откъм закачалките с костюми, които Симпкин бе окачил толкова внимателно тази сутрин.
Професионалната обида надделя над страха му: изстена ядно и вдигайки бухалката, случайно я удари в тезгяха.
Стъпките спряха. Усети, че нещо се взира в него. Симпкин замръзна. Тъмнината го обгръщаше.
Огледа се бързо напред-назад. По памет знаеше, че се намира само на няколко метра от най-близкия прозорец с кепенци. Ако сега тръгнеше назад, може би щеше да успее да го достигне преди…
Нещо в стаята пристъпи към него. Идваше с тежки стъпки. Симпкин започна да се оттегля на пръсти.
В средата на стаята се чу внезапен трясък на дърво. Той спря, трепвайки. Това бе махагоновият шкаф, който господин Пин толкова харесваше! Регентският период, с абаносови дръжки и лазурносиня украса! Каква ужасна катастрофа!
Насили се да се съсредоточи. Още само няколко метра до прозореца. Продължавай да вървиш… почти стигна. Тежките стъпки идваха след него, всяка една отекваше по пода.
Внезапно дрънчене и стържене на разкъсан метал. О — това вече беше прекалено! Сортирането на тези стелажи със защитни сребърни огърлици му беше отнело цяла вечност!
Възмутен, той отново спря. Стъпките сега бяха по-близо. Симпкин забързано се заклати малко по-далеч и опипом докосна металните кепенци. Усети предупредителното вибриране на възлите зад тях. Трябваше само да излезе през тях.
Но господин Пин го бе инструктирал да остане в магазина независимо от всичко и да го защитава с живота си. Вярно, че това не беше официална заповед, дадена от пентаграма. Такава не бе получавал от години. Така че можеше и да не се подчини, ако искаше… Но какво щеше да каже господин Пин, ако напуснеше поста си? Дори не искаше да мисли за това.
Провлачена стъпка зад него. Студен мирис на пръст, червеи и глина.
Ако Симпкин се бе подчинил на инстинктите си и бе подвил опашка и избягал, може би все пак щеше да се спаси. Можеше да счупи кепенците, да разкъса възлите и да падне навън на пътя. Но годините на охотно подчинение на господин Пин му бяха отнели инициативността. Бе забравил как да прави каквото и да е по собствена воля. Така че той не можеше да направи нищо друго освен да стои, да трепери и да надава дрезгаво писукане, което ставаше с все по-високи тонове, докато въздухът около него изстиваше като гроб и бавно се изпълваше с невидимо присъствие.