Избрани творби (Един живот, новели и разкази)

Колкото по-навътре в залива навлизаше параходът, толкова повече кръгът от планини сякаш се затваряше зад него и той бавно заплува в някакво прозрачно синьо езеро, чието дъно на места прозираше.

Неочаквано се появи градът, бялнал се в дъното на залива край вълните, в подножието на планините.

Няколко малки италиански корабчета стояха закотвени в пристанището. Четири-пет лодки наобиколиха „Крал Луи“ в очакване на пътници.

Докато стягаше багажа, Жюлиен тихичко пошепна на жена си:

— Как мислиш, достатъчно ли е да дам двадесет су на прислужника?

От осем дни той непрекъснато й задаваше подобни въпроси и всеки път й причиняваше болка. Отвърна му с лека досада:

— Щом не си сигурен, че даваш достатъчно, дай повече!

Той постоянно спореше с хотелиерските управители и прислужници, с коларите, с продавачите за какво ли не и когато успяваше след много пазарлъци да смъкне от цената, казваше на Жана, потривайки ръце:

— Не обичам да ме обират.

Тя трепереше при вида на сметките, уверена предварително, че той ще възразява за всяко нещо, чувствуваше се унижена от тия пазарлъци, червеше се до корена на косите си под презрителните погледи, с които прислужниците, проследяваха мъжа й с оскъдния бакшиш в ръка.

Той се спречка и с лодкаря, който ги отведе до сушата.

Първото дърво, което Жана видя, беше палма.

Отседнаха в голям празен хотел на ъгъла на широк площад и си поръчаха обед. След десерта, когато Жана стана с намерение да се поразходи из града, Жюлиен я прегърна и нежно й пошепна в ухото:

— Да си полегнем ли малко, котенце?

Тя се смая.

— Да си легнем ли? Но аз не се чувствувам уморена.

Той я притисна.

— Но аз те желая. Разбираш ли? Вече цели два дни!…

Тя пламна засрамена и смотолеви:

— О! Сега ли! Но какво ще си кажат хората? Какво ще си помислят? Как ще поискаш стая посред бял ден? О! Жюлиен, моля ти се, недей!

Но той я прекъсна:

— Не ме е грижа какво щели да кажат или да помислят в хотела. Ей сега ще видиш дали се стеснявам.

И той позвъни.

Тя не каза нищо повече, наведе поглед, душата и плътта й все още се бунтуваха пред нестихващото желание на съпруга й, тя му се подчиняваше с отвращение, примирена, но унизена. Това й се виждаше животинско, долно, едва ли не мръсно.

Нейната чувственост не беше се пробудила още, а мъжът й се държеше така, като че тя споделяше пламенността му.

Когато келнерът дойде, Жюлиен го помоли да ги заведе в стаята им. Човекът, истински корсиканец, обрасъл чак до очите, не можеше да разбере, твърдеше, че стаята им ще бъде приготвена вечерта.

Изгубил търпение, Жюлиен обясни:

— Не, искаме сега. Уморени сме от пътуването и искаме да си починем.

Усмивка се плъзна в брадата на прислужника, а Жана изпита желание да побегне.

Когато след един час слязоха долу, тя не смееше да мине край хората, убедена, че ще се смеят и ще си шушукат зад гърба й. Укоряваше в сърцето си Жюлиен, че не разбира това, че му липсва тънък усет за свян, вродена деликатност; чувствуваше между него и себе си някаква завеса, преграда; за пръв път си даде сметка, че двама души никога не проникват в душите си, до най-съкровените си мисли, че вървят един до друг, крепко прегърнати понякога, но не слети в едно, че нравственото същество на всеки от нас остава вечно самотно в живота.

Те останаха три дни в това градче, скрито в дъното на синия залив, топло като пещ зад завесата от планини, които не пропущаха никога вятъра до него.

След това набелязаха маршрута си и за да не спират пред мъчно проходимите места, решиха да наемат коне. Взеха два дребни корсикански жребеца със свиреп поглед, мършави и неуморими, и тръгнаха една сутрин при изгрев-слънце. Яхнал муле, водачът ги придружаваше и носеше провизиите, защото в тази дива страна няма никакви странноприемници.

Пътят вървеше отначало край залива, после сред плитка долина, която водеше към високите планини. Често пресичаха пресъхнали потоци; едва забележим ручей се провираше под камъните и плахо бълбукаше като затаено зверче.

Необработената земя изглеждаше съвсем гола. Склоновете от двете страни бяха обрасли с високи треви, пожълтели през горещия сезон. От време на време срещаха някой планинец пеша, на дребно конче или пък яхнал магаренце, не по-голямо от куче. И всички корсиканци носеха пушки на гърба си, стари, ръждясали оръжия, застрашителни в техните ръце. Въздухът сякаш бе станал по-плътен, наситен с острата миризма на уханните растения, които покриваха острова. Пътят бавно се виеше нагоре между гънките на планините.

Върховете от розов и синкав гранит придаваха приказна окраска на обширната панорама. Горите от огромни кестени по ниските склонове приличаха на зелени храсти в сравнение с величествените нагъвания на почвата в тази страна.