Ако жените пожелаят

Не долових в гласа му нищо подозрително, подсмръкнах и казах:

— Господи, чакай да се огледам, вие ми се свят… До парка „Пушкин“ съм, на спирката… заповядаха ми да стоя със завързани… Аркаша… — Разревах се още по-силно, а той се разтревожи:

— Ладенце, щастие мое, не плачи… Слава богу, че си жива и здрава, другото ще се оправи… Ей сега ще изпратя някого… Стой там. Бих дошъл сам, но ако щеш ми вярвай, така ме сви сърцето, че не мога да стана.

— Сама ще се прибера, Аркаша, ще взема такси и ще дойда в кантората — зачуруликах аз.

— Не, изчакай две минути, ще пратя момчетата…

Изхлипах още веднъж и затворих слушалката. Ако старият дявол не ми разиграваше номера, значи бяхме успели… Но беше опасно да се радвам преждевременно, затова реших да поукротя възторга си до срещата с Аркаша и започнах да се мотая насам-натам с посърнал вид покрай спирката, докато чаках да пристигне някое от момчетата. Дано само не дойдеше Лома. Нямах никакво желание да се виждам с него, а пък след цялата тази история появата му при мен би била крайно неуместна. Щеше да започне да ми задава въпроси, непрекъснато да ехидничи и кой знае как щеше да свърши всичко това. Докато с Аркаша нещата стояха по-лесно — просто щях да се разплача и да му разкажа какво ми се случи. Още повече че нямаше и кой знае какво за разказване. Завързали ми очите, натъпкали ме в колата, закарали ме в парка… В същия момент някой връхлетя отгоре ми изотзад, пред очите ми се мярна ръка, върху която бе татуирана котва, и затисна устата ми. Изохках тихо, коленете ми се подкосиха и понечих да се свлека на асфалта. Но не ми дадоха възможност да го направя, защото някой много настойчиво ме побутваше отзад. Без да се ориентирам какво става, след няколко секунди се озовах на задната седалка на една кола в компанията на четирима здравеняци. „Исусе Христе — мина ми през ума, — нима наистина старият дявол ми е извъртял номер по телефона, а всъщност отдавна е разкрил хитрините ни?“ Прилоша ми, въздъхнах тежко и малко се поразмърдах, за да разгледам момчетата в колата. Не бях виждала нито едно от тях по-рано и това малко ме стресна. В този момент единият тип, който седеше отпред, се обърна към мен и аз глухо простенах, защото изобщо не очаквах да видя точно него. Сърцето ми падна в петите и аз застинах, загледана изплашено в пътя, като се боях да помръдна, за да не разтревожа здравеняка вдясно от мен. Пътувахме в мълчание, но на мен и без обяснения вече ми беше ясно в чии ръце ме бе запратила злата съдба. Отпред седеше един психар с прякора Месото, който изпълняваше длъжността на палач при Ленчика. Досега ми се бе случвало да го видя само веднъж, но той ми направи поразително впечатление. Младежът имаше такава репутация, че щом човек го зърнеше веднъж, трудно можеше да го забрави. Внезапно си спомних всички разкази за подвизите му и ми се прииска да припадна… Мили боже…