Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Какви слухове?
— Че е открил нещо.
— Какво?
— Един бог знае. Гробница. Нещо голямо. — Мъжът се наведе към телевизора и нагласи звука. — Слухове се носят навсякъде. Всяка седмица някой открива нов Тутанкамон. И откъде да знае човек кое е истина?
— Това истина ли беше?
Собственикът сви рамене.
— Може и да е, може и да не е. Не се бъркам в тия работи. Имам си добър бизнес и друго не ме интересува.
Мъжът замълча и се загледа в телевизионното състезание. Отвън мъжете продължаваха да пеят и ударите на инструментите им отекваха глухо в неподвижния следобеден въздух. Мъжът проговори отново и сега гласът му беше тих, почти като шепот.
— Преди три дни Наяр купил на майка си телевизор и нов хладилник. Това са много пари за човек без работа. Сам си правете заключенията. — Той избухна в смях. — Вижте го тоя — извика и посочи участника, който току-що беше отговорил неправилно. — Ама че идиот!
Смехът му звучеше някак пресилено. Детективът забеляза, че ръцете му треперят.
Историята на страната му винаги беше пленявала Халифа. Помнеше как като дете се качваше на покрива на къщата, за да наблюдава изгрева над пирамидите. Другите деца в селото приемаха монументите за нещо дадено, но Халифа не. Винаги беше намирал в тях нещо магическо, огромни триъгълници, издигащи се в сутрешната омара, врати към други времена и друг свят. Това, че беше израснал край тях, го подтикна да научи повече за миналото.
Беше споделил това си желание с брат си Али, който беше още по-фанатичен в страстта си към историята, която, ако не друго, поне предлагаше бягство от тежкото ежедневие. Всяка нощ Али се прибираше от работа уморен и мръсен и след като се изкъпеше и нахранеше, сядаше в ъгъла на стаята и се потапяше в някоя от археологическите си книги. Колекцията му вдъхваше респект — някои книги беше взел от местното читалище, други сигурно бяха крадени — и малкият Халифа обожаваше да седи до него и Али да му чете на глас на премигващия пламък на свещта.
— Разкажи ми за Разес, Али — молеше се той и потриваше нос в рамото на брат си.
— Рамзес — поправяше го със смях Али. — Ами, имало едно време един велик цар. Казвал се Рамзес Втори и бил най-могъщият човек в целия огромен свят, и имал златна колесница и корона от диаманти.
Какъв късмет, че се бяха родили египтяни, мислеше си тогава Халифа. Коя друга страна по земята притежаваше такова богатство от великолепни детски приказки! Благодаря ти, Аллах, затова, че си позволил да се родя в тази чудна страна!
Двамата провеждаха миниразкопки на платото Гиза, вадеха камъни и парчета от стари глинени съдове и си представяха, че са прочути археолози. Веднъж, малко след смъртта на баща им, бяха открили близо до Сфинкса малка варовикова статуетка, изобразяваща глава на фараон, и Халифа беше онемял от възторг, защото си мислеше, че най-после са открили нещо наистина древно и ценно. Трябваше да минат години, за да разбере, че Али е заровил статуетката там, за да отвлече съзнанието на по-малкия си брат от смъртта на баща им.
Понякога пътуваха на стоп до Сакара, Дашур и Абусир, както и до центъра на Кайро, където се преструваха, че са с някоя група ученици, за да влязат в Музея на антиките. И до ден-днешен помнеше разположението на всички експонати в музея, толкова добре ги беше изучил по време на чуждите ученически екскурзии. По време на едно от посещенията се бяха сприятелили с един възрастен академик, професор ал-Хабиби. Развълнуваният от ентусиазма им професор ги беше развел из музея, беше им показал много експонати и беше поощрил интереса им. След години, когато Халифа спечели стипендия за университета, за специалността „Древна история“, същият професор ал-Хабиби беше станал негов наставник.
Да, обичаше миналото. В него имаше нещо мистично, нещо бляскаво, верига от злато, която се простираше чак до зората на човешката история. Обичаше го заради неговия колорит и заради начина, по който успяваше да придаде блясък и на настоящето.
— Кои са царете от Осемнайсетата династия? — изпитваше го Али.
— Яхмес — започваше бавно да рецитира Халифа. — Аменхотеп Първи, Тутмос Първи и Втори, Хатшепсут, Тутмос Трети, Аменхотеп Втори, Тутмос Четвърти, Аменхотеп Трети, Ехнатон, ъъ… ъъ… ох, винаги го забравям тоя… ъъ ох…
— Шменкара — подсказваше Али.
— Даммит! Точно така! Шменкара. Тутанкамон. Да, и Хоремхеб.
— Учи Юсуф! Учи и пораствай!
Хубави времена.
Отне му известно време да открие къщата на Наяр. Намираше се зад множество други постройки на половината от склона на хълма и до нея имаше редица изкопи, служили навремето за погребения, а сега пълни с разлагащи се боклуци. Пред къщата беше завързана една измършавяла коза — ребрата й стърчаха под кожата като пластини на ксилофон.