Спомен за светлина

Вятърът задуха на пориви и захвърля дим от огньовете в лицата на войниците. Хората тук не показваха същото чувство на безнадеждност като бежанците, но на лицата им се четеше страх. Виждаха залинялата от болест земя. Усещаха облаците горе. Знаеха.

Светът умираше. Войниците се взираха в пламъците и гледаха как поглъщат дървото. Въглен след въглен онова, което бе живо доскоро, ставаше на прах.

Отряд мъже оглеждаха броня, започнала да ръждясва, въпреки че беше добре смазана. Айилци с бели халати носеха вода - воини, които бяха отказали да вземат отново оръжия, въпреки че бяха отслужили своя тох. Наплашени слуги, сигурни, че утрешният ден ще донесе война между Бялата кула и Преродения Дракон, подреждаха припаси в разтърсвани от вятъра палатки.

Мъже и жени шепнеха истината в нощта. _Краят е дошъл. Краят е дошъл. Светът ще пропадне. Краят е дошъл._

Смях накъса въздуха.

Топла светлина се изливаше от една голяма палатка близо до центъра на лагера, изригваше навън покрай входното платнище и изпод платнените стени.

Вътре в тази палатка Ранд ал-Тор - Прероденият Дракон - се смееше, отметнал глава.

- Та какво направи тя? - попита Ранд, след като спря да се смее. Наля си чаша червено вино, а после друга за Перин, който се изчерви.

„Станал е по-корав - помисли Ранд, - но някак си не е изгубил невинността си. Не напълно.” За Ранд това изглеждаше удивително. Чудо, като бисер, намерен в риба. Перин беше силен, но силата му не го беше прекършила.

- Е - заговори Перин, - знаеш каква е Марин. Успява понякога даже на _Кен_ да гледа като на дете, което има нужда от майка. Когато ни намери с Файле легнали там на пода като двама глупави млади… ами, мисля, че се разкъсваше между желанието да ни се изсмее или да ни прати в кухнята да мием паници. Та да не направим някоя беля.

Ранд се усмихна, докато се опитваше да си го представи. Перин - якият Перин - толкова слаб, че едва можеше да върви. Образът беше нелеп. Искаше му се да допусне, че приятелят му преувеличава, но Перин нямаше и косъм нечестност на главата си. Странно колко много у един човек може да се промени, докато сърцевината му си остава съвсем същата.

- Та както и да е - каза Перин, след като отпи от виното си, - Файле ме вдигна от пода, качи ме на коня ми и двамата се перчехме и се правехме на важни. Аз не направих много. Боят бе спечелен от другите… нямаше да мога и чаша да вдигна до устните си. - Замълча и златните му очи заблестяха унесено. - Трябва да си горд с тях, Ранд. Без Данил, баща ти и бащата на Мат, без всички тях нямаше да постигна и половината. Не, десетина нямаше да постигна.

- Вярвам го. - Ранд погледна виното си. Луз Терин беше обичал вино. Част от него - онази далечна част, спомените на един мъж, който е бил някога - бе недоволна от качеството. Малко вина в днешния свят можеше да се сравнят с прочутите сортове от Приказния век. Поне нито едно от тези, които бе опитвал.

Отпи малка глътка и остави чашата. Мин все още спеше в друга част на палатката, отделена със завеска. Събития в сънищата му го бяха събудили. Беше се зарадвал от идването на Перин, отвлякло ума му от онова, което бе видял.