Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Тъмната тиня от Твари на Сянката закипя по улиците. Зъби, нокти, почти човешки очи. Тролоците прииждаха от всички страни, жадни да убиват. Талманес с мъка си пое дъх.
Виковете на стените станаха още по-възбудени. „Обкръжени сме - помисли той. - Притиснати сме към стената, хванати сме в капан. Ще…”
Притиснати към стената.
- Денел! - извика Талманес над врявата. Капитанът на драконите се обърна от бойната си линия, където мъжете чакаха със запалената прахан за сигнала да изстрелят единствения залп, с който разполагаха.
Талманес си пое дълбоко дъх и дробовете му пламнаха.
- Каза ми, че можеш да срутиш вражеско укрепление само с няколко изстрела.
- Разбира се - извика Денел. - Но нали не се опитваме да влезем… - И млъкна.
„Светлина - помисли Талманес. - Всички сме толкова изтощени! Трябваше да се сетим за това!”
- Вие, в средата, драконово отделение Ридън, кръгом! - изкрещя Талманес. - Останалите, стойте на позиция и огън по настъпващите тролоци! Хайде, действай, _действай_!
Драконирите се раздвижиха трескаво, Ридън и хората му припряно заобръщаха оръжията, заскърцаха колела. Другите дракони откриха залпов огън към улиците. Гърмежите бяха оглушителни и караха бежанците да пищят и да затискат ушите си. Приличаше на края на света. Стотици, хиляди тролоци падаха в локви кръв, докато драконовите яйца избухваха сред тях. Площадът се изпълни с бял пушек, който бълваше от устата на драконите.
Бежанците, вече изплашени до смърт, запищяха, щом драконите на Ридън се обърнаха срещу тях, и повечето се хвърлиха на земята от страх, отваряйки път. Път, който оголи гъмжащата от тролоци крепостна стена. Редицата дракони на Ридън се извъртяха така, че дулата им се насочиха към един и същи участък от градската стена.
- Дайте на мен! - извика Талманес и протегна ръка. Един от драконирите се подчини и му подаде факла и Талманес се оттласна от Мелтен, решен да стои сам в този съдбовен миг.
Гайбон пристъпи зад него.
- Тези стени са на стотици години. Клетият ми град. Клетият ми град…
- Вече не е твоят град. - Талманес вдигна горящата факла високо, непоколебим пред гъмжащата от тролоци стена, с горящия град зад гърба му. - Техен е.
Размаха главнята във въздуха, после рязко я смъкна - сигналът за огън. Драконите изреваха.
И стената пред тях се пръсна, все едно беше от дървени кубчета, изритани от дете.
Глава 1
На изток вятърът задуха
Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, над Мъгливите планини се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше _някакво_ начало.
На изток задуха вятърът, спуснал се от стръмните планини надолу през запустели хълмове. Навлезе в тъй наречения Западен лес, място изобилствало някога с бор и кожолист. Тук вятърът намери гъсто сплетени трънаци и само тук-таме по някой висок дъб. Дървесата изглеждаха поразени от болест, с унило провиснали клони и белеща се кора. Другаде иглички бяха нападали от боровете и бяха загърнали земята с кафява завивка. Не напъпваха млади филизи по голите като скелети клони на Западния лес.
На североизток задуха вятърът, през храсталаци, които пращяха и пукаха, щом ги разтърсеше. Беше нощ и мършави лисици ровеха в гниещата горска пръст в напразно дирене на плячка или леш. Не ехтеше зов на пролетни птици и - най-поразителното - вълчият вой бе замлъкнал над земята.
Вятърът задуха и над Таренов сал. Над онова, което бе останало от него. Градчето бе чудесно някога, според местните мерки. Тъмни сгради на основи от червен камък, калдъръмена улица, градче, вдигнато при излаза към земята, позната като Две реки.
Димът отдавна бе престанал да се вдига от изгорелите сгради, но малко бе останало от градчето за пресъграждане. Подивели псета ровеха из сметта. Вдигнаха прегладнели очи нагоре, докато вятърът подминаваше.
Вятърът прехвърли реката на изток. Тук купища бегълци, понесли запалени факли, вървяха по дългия път от Бейрлон към Бели мост въпреки късния час. Бяха окаяни хора, с наведени глави и изгърбени рамене. Някои имаха смуглата кожа на доманци, протритото им облекло издаваше несгодите в прехвърлянето на планините. Други идваха от още по-далече. Тарабонци с изнурени очи над мръсни була. Селяни с жените им от Северен Геалдан. Всички бяха чули мълвата, че в Андор има храна. Че в Андор има надежда.