Спомен за светлина

Изстърга изваден от ножницата меч. Талманес се вцепени.

И откри, че наистина, _наистина_ не иска да умре.

Отвори с усилие очи и вдигна ръка към Мелтен, който стоеше над него. Джесамин също беше тук, със скръстени ръце и угрижен поглед.

- Помогни ми да се изправя - изпъшка Талманес.

Мелтен се поколеба, но се подчини.

- Не трябва да стоите - каза Джесамин.

- По-добре е, отколкото да ме обезглавят с чест - изръмжа Талманес и стисна зъби да надвие болката. Светлина, неговата ръка ли беше това? Беше толкова черна, все едно беше овъглена в огън. - Какво… какво става?

- Заклещени сме, милорд - каза мрачно Мелтен. Явно ги смяташе всички вече за мъртви. - Денел и Гайбон спорят как да се поставят драконите за последен отпор. Алудра претегля зарядите.

Талманес, най-сетне вдигнал се на крака, рухна безсилно в ръцете на Мелтен. Пред него две хиляди души се бяха струпали на големия градски площад. Бяха се присвили като мъже в дивата пустош, търсещи да се стоплят един друг в студена нощ. Денел и Гайбон бяха подредили драконите в извит навън полукръг, сочещ към центъра на града, с бежанците отзад. Бандата вече се бе посветила на обслужването на драконите. Три чифта ръце бяха нужни за всяко оръжие. Почти всички мъже от Бандата имаха поне малка тренировка за това.

Сградите наблизо горяха, но светлината вършеше странни неща. Защо не стигаше до улиците? Всички те бяха много тъмни. Все едно бяха боядисани. Като…

Примига, за да махне сълзите от болката от очите си, и бавно осъзна. Тролоци изпълваха улиците като мастило, потекло към полукръга от дракони, насочен срещу тях.

Нещо задържаше чудовищата засега. „Изчакват, докато всички се съберат за щурм”, помисли Талманес.

Отзад се чуха викове и ръмжене. Талманес се обърна рязко и се вкопчи в рамото на Мелтен, щом светът се килна. Пое дъх. Болката… болката всъщност се притъпяваше. Като пламъци, тлеещи по гаснеща жарава. Беше се угощавала с него, но не беше останало много от него за ядене.

Щом светът се закрепи, Талманес видя какво предизвиква ръмженето. Площадът, на който бяха, опираше до градската стена, но гражданите и войниците се бяха задържали на разстояние от стената, защото беше затрупана с тролоци, като дебел пласт мръсотия. Вдигаха оръжия във въздуха и ревяха на хората долу.

- Хвърлят копия по всеки, който се приближи - каза Мелтен. - Надявахме се да стигнем до стената, а след това покрай нея и до портата, но не можем - не и докато тези чудовища хвърлят смърт по нас. Всички други пътища са отрязани.

Алудра се доближи до Гайбон и Денел и каза:

- Мога да поставя зарядите под драконите. - Каза го тихо, но не толкова тихо, колкото трябваше. - Ще ги унищожат. Ще наранят и хората обаче.

- Направи го - отвърна й Гайбон. - Това, което ще направят тролоците, е много по-лошо, а не можем да позволим драконите да попаднат в ръцете на Сянката. Точно затова изчакват те. Водачите им се надяват, че един внезапен щурм ще им даде време да ни надвият и да ги завладеят.

- Идат! - извика един войник откъм драконите. - Светлина, тръгват!