Далеч от очите, далеч от ума

— Дарби.

— Да, наясно съм, че така ги наричате. Други биха ги нарекли измами. Знам само, че някой вярва, че тези деца имат… — той замлъкна, сякаш търсеше правилните думи — необичайни способности. Някакви чудати сили. Четат мисли, предвиждат бъдещето… прав ли съм?

Аманда не чу отговора на мадам. Навярно учителката въобще не бе отвърнала нищо, защото следващото, което момичето чу, бе дългата въздишка на директора.

— И също така съм наясно, че не ви е позволено да споделяте цялата информация с мен. Ала каквито и да са невероятните дарби на тези деца, все пак съм на мнение, че се отнасяте прекалено покровителствено към тях, мадам. Може би дори малко… собственически?

На това твърдение мадам отговори:

— Трябва да се държа така. Те имат нужда от закрила.

— От кого? От останалите ученици? От учителите? От мен? Да не би да смятате, че се намират в опасност тук, в „Медоубрук“?

— Опасността има много лица, господин Джаксън. Моята работа е да подготвя тези ученици така, че да съумяват да се защитават. — Гласът й се извиси. — Не, това е повече от работа, това е мисия. Опитвам се да науча тези деца да се справят. И вие нямате власт над мен!

— Ако ще крещите, мадам, моля ви, затворете вратата.

Мадам бързо изпълни заръката и на Аманда не й остана време да се промъкне вътре, преди вратата да се затръшне. Жалко, защото ставаше интересно. Мадам определено приемаше работата си много сериозно. А Аманда все още не бе напълно сигурна каква точно е работата на учителката.

Забрави за библиотеката и започна да броди из коридорите, търсейки някой или нещо интересно, или да й се удаде възможност да наблюдава незабелязано. Когато попадна на Кейти и Бритни, получили разрешение за излизане в коридора, тя ги последва и влезе в тоалетната с тях. Поне щеше да навакса с най-новите клюки.

Загледа с копнеж, докато двете й приятелки спазваха ритуала, който изпълняваха винаги след обяда. Момичетата отвориха чантичките си с гримове и заоглеждаха лицата си в огледалото, за да установят кои части се нуждаят от освежаване на грима. И, разбира се, клюкарстваха.

Ала за Аманда бе пълен шок да чуе какво си говореха днес:

— Аманда наистина ме дразни — заяви Бритни. Аманда остана поразена. Бритни се извърна и огледа тоалетната. — Има ли някой тук?

Кейти се приближи към кабинките и надникна под вратите.

— Никой няма.

— Имах усещането, че някой ни подслушва — продължи разговора Бритни. — Просто Аманда си мисли, че е толкова… сещаш ли се? Хубаво де, купила си е някакви нови червени обувки тип пантофки. Налага ли се непрестанно да ни натяква колко са скъпи?

— Винаги прави така — вметна Кейти. — Сякаш иска да ни покаже на всяка цена, че има повече пари от нас. Това не е готино.