Далеч от очите, далеч от ума

Аманда понечи да отхвърли това твърдение, но стисна зъби.

— Какво си купи? — попита я вместо това.

Емили бръкна в торбичката и извади една книга. Джена прочете заглавието:

— „Аз бях Мария-Антоанета“.

— Била е последната кралица на Франция — обясни им Емили. — Обезглавена е по време на Френската революция.

Джена се закиска.

— Кой е написал книгата? Нейният призрак ли?

— Не, жена на име Лавиния Пушник. Тя твърди, че е била Мария-Антоанета в предишен живот.

Аманда извъртя очи.

— Нали не вярваш на тези работи?

Емили вдигна рамене.

— Аз виждам бъдещето, може би тя вижда миналото.

Сега беше ред на Джена да забели очи.

— Емили, всеки може да види миналото. Това се нарича история. Можеш да я прочетеш в книгите.

— М-м-м.

Емили явно вече не слушаше. Очите й се бяха изцъклили.

— Сега виждаш ли нещо в бъдещето? — попита Аманда.

Емили кимна.

— Някой, който ей сега ще спечели от тотото.

— Честно? — Сега вече Джена изглеждаше заинтригувана. — Майка ми всяка седмица пуска фиш.

— Някой в Канада е — измърмори Емили. — В Торонто… не, в Монреал.

Джена помръкна.

— Ох. Е, добре, трябва да вляза в „Таргет“, преди да изчезнат всички хубави неща.

— За какво говориш? — попита я Емили.

— Джена и приятелчетата й ще крадат — обясни й Аманда.

Изражението на Емили се промени.

— Не го прави, Джена.

Момичето простена.

— О, страхотно! Още една добрячка, която я е страх да наруши закона.

Емили поклати глава.

— Приятелите ти… ще ги хванат.

— Нима виждаш това? — намеси се Аманда. — Наистина ли?

Емили кимна.

Джена не изглеждаше убедена.

— Казваш го, само за да не открадна нещо.

— Не — рече Емили, — така ще стане.

— По-добре е да ги предупредя — притесни се Джена и тръгна към магазина.

— Недей! — викна й Емили. — И теб ще заловят. Ей сега ще се случи.

Джена се поколеба и добре, че го направи. Само няколко секунди след това един униформен пазач излезе заедно с приятелите й — всичките с белезници на ръцете. Групата се скри зад врата с надпис „Охрана“.

— Еха — възхитено каза Аманда. — Как разбра?

— Това е дарбата ми — обясни Емили, но не звучеше особено горда от себе си. — Виждам някои неща. Само че никога не знам какво да правя с това знание.

— Е, благодаря, че на мен ми каза — рече й Джена. — Щяха моментално да ме върнат в изправителното училище.

— Радвам се, че ти помогнах — отвърна Емили, но гласът й вече бе тъжен. — Не ми се отваря възможност често да помагам на хората, основно защото виденията ми невинаги са много ясни. Пък… е, ами то е, както казва мадам — кой би ми повярвал? Просто ще ме помислят за луда.

Аманда съзнаваше, че ако иска всички да вярват, че тя е Трейси, трябва да си затваря устата. Но не устоя и попита: