Далеч от очите, далеч от ума
- Автор: Кей Мэрилин
- Серия: Дарба #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Русенова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Далеч от очите, далеч от ума». Краткое содержание книги:
Затова Аманда се върна в къщата на Девън и прекара поредната смотана вечер съвсем в стила на Трейси. На вечеря побутваше храната в чинията си, докато всяко момиче от Седморката на Девън бе разпитано как е минал денят му, а родителите възкликваха колко са сладки. Никой не забеляза, че Трейси дори не хапна.
След вечеря се прибра в стаята на съученичката си, където написа домашните си и почете от книгата, която си взе от училищната библиотека. И тогава си спомни за дневника на Трейси. Може би момичето бе записало някои интересни приключения, които се бяха случили, като е било невидимо. Аманда извади тетрадката и я отвори на произволна страница.
Мило дневниче, всички казват, че Седморката на Девън са много сладки. Аз не съм сладка.
Това несъмнено бе така, помисли си Аманда. Отгърна още няколко страници.
Мило дневниче, днес малките ми сестри навършиха три години. Те порастват. А аз имам чувството, че се смалявам.
Това вече звучеше интересно, зарадва се Аманда. Тогава ли бе започнала да изчезва? Прелисти страницата.
Мило дневниче, мама и татко повече не ме поглеждат. Виждат единствено Седморката. Със същия успех можех да бъда невидима.
Значи тъкмо за седемзначките Трейси бе написала, че ги мрази. „Понякога ги мразя.“ Аманда не можеше да я вини. Децата отнемаха всяко внимание от сестра си. Ала сега Трейси щеше да стане невидима и всичко щеше да си дойде на мястото. Нетърпеливо отгърна следващата страница.
Мило дневниче, понякога ми се иска да се подстрижа. И да си купя нови дрехи. Но какъв е смисълът? Никой няма да забележи. Вече никой не ме вижда. Аз съм нищо.
Аманда се разгневи. Без дори да си прави труда да затваря дневника, тя го метна през стаята. Значи Трейси се бе потопила в самосъжаление. Ако трябваше да бъде напълно искрена, щеше да признае, че момичето вероятно има право на малко самосъжаление. Ала със сигурност не искаше да чете за това.
Е, поне вече започваше да разбира Трейси. От снимките, които разгледа, Аманда узна, че Трейси е била центъра на семейството, също като повечето бебета. Ала след раждането на седемте момиченца, бе ставала все по-маловажна за родителите си. Явно Трейси бе усетила това. И ако се чувстваш като нищо вкъщи, и в училище ще се чувстваш така. Стеснителността не бе единството, което караше Трейси да изчезва — момичето избледняваше, защото никой не му обръщаше внимание. И всичко това бе по вина на онези лоши седемзначки.
По-късно, настанила се в леглото на Девън, Аманда се замисли за собствения си дом, за своите родители. Като единствено дете винаги се беше оплаквала, че родителите й прекалено много й треперят, че наблюдават всяка нейна крачка и искат да знаят всичко, което й се случваше. Тя бе звезда у дома и това бе хубаво, ала можеше да бъде и уморително — на света съществуваше и нещо, наречено прекалено много внимание. Несъмнено между двете състояние трябваше да има и щастливо средно положение.
Следващият ден — петък — започна като типичен ден за Трейси. Вратите на автобуса се затръшнаха пред очите й и на нея й се наложи да върви пеша до училище. Затова и закъсня за първия час, в който проверяваха учениците поименно, ала никой не забеляза това.
В часа по английски на Трейси четоха „Ромео и Жулиета“ и Аманда искаше да каже нещо — за това, че Ромео е можел да усети пулса на Жулиета и да разбере, че любимата му не е наистина мъртва, и така той нямало да се самоубие и тя нямало да се самоубие и двамата можели да живеят щастливо до края на дните си. Ала без значение колко пъти вдигна ръка, учителят не я посочи, не й обърна внимание дори когато дивашки размаха ръка във въздуха.
Чак в обедното междучасие разбра какво става. Търсеше си място за сядане — празна маса. Когато огледа претъпканата и шумна столова, видя, че несъзнателно е застанала край своята специална маса, където Бритни и Софи и тя самата се бяха събрали. Нямаше начин да не са я зърнали, ала никой не я обиди, дори и Аманда-Другата. Тогава разбра, че е станала невидима.
Забързано излезе от трапезарията и се отправи към тоалетната, за да потвърди подозрението си в огледалото. Много странно е да се гледаш и да не виждаш никого. И колко ли щеше да трае това?
Излезе от тоалетната и тръгна по коридора. Беше готино да мине точно под носа на отговорника и да не я питат дали има позволение да бъде в коридора. Можеше дори да излезе от сградата и никой нямаше да я спре. Ала къде можеше да иде? Донякъде беше неприятно, че не е хулиганка като Джена. В това състояние щеше да успее да открадне доста неща.