Далеч от очите, далеч от ума
- Автор: Кей Мэрилин
- Серия: Дарба #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Русенова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Далеч от очите, далеч от ума». Краткое содержание книги:
— Винаги ли си можела да правиш това? Да виждаш бъдещето?
— Когато бях на пет, получих първото си видение. Баща ми излезе от къщи, за да отиде на работа. И аз видях, че щом стигне до края на алеята, друга кола ще се появи на улицата и ще го блъсне много лошо. Но не му казах.
— И случи ли се? — попита Аманда.
Емили кимна.
— Той загина. Не си ли спомняш? Разказвах тази история в час.
— Аз, ъм, сигурно съм отсъствала тогава — смотолеви тя.
Историята на Емили беше ужасна, много потискаща, и на Аманда й се искаше да смени темата. За щастие забеляза един човек в мола, който може би щеше да им се стори интересен.
— Това не е ли новата ни стажантка?
И точно когато и трите погледнаха към нея, младата жена ги забеляза. Помаха им и тръгна към тях.
— Ох, супер! Учител — изръмжа Джена.
Ала стажантката изглеждаше истински щастлива, че ги е срещнала.
— Здравейте, момичета! Какво съвпадение да се натъкна на вас тук!
Емили се запъна:
— Здравейте, госпожице… ъ-ъ-ъ…
— Серена — напомни учителката. — Това е толкова готино! Какво сте намислили?
Ако питаха Аманда, младата жена се престараваше с това „Аз съм ви другарче, а не преподавател.“ Джена също изглеждаше недоверчива. Ала Емили беше любопитна.
— Само си стоим — отвърна тя.
— Толкова съм развълнувана за тази работа — довери им Серена.
Веждите на Джена литнаха нагоре и тя попита:
— Наистина? И защо?
— Ами защото не е само преподаване, нали? Та нали вие сте съвсем различни.
Джена продължаваше да бъде бдителна.
— Какво искате да кажете с това „различни“?
— Няма проблем — успокои я Серена. — Знам, че сте, ами нали знаете, специални. И наистина искам да ви опозная. Като приятели, не като ученици.
— Но ние сме точно такива — намеси се и Емили. — Ученици сме.
Стажантката отметна глава назад и се разсмя, сякаш момичето беше казало нещо невъобразимо смешно.
— Сериозно, момичета, не съм като останалите ви учители. Мадам е много мила и така нататък, но тя е стара. Не можете да й доверявате тайните си. Искам да знаете, че с мен винаги може да поговорите. Можете да ми споделите тайните си, чувствата си.
— На мадам не й харесва да говорим прекалено много за себе си — отново се обади Емили.
Серена кимна.
— Да, това е тъжно, нали? Вероятно ви е някак самотно, че не можете да говорите за онова, което е важно за вас.
Емили закима разпалено.
— Да, така е.
Съученичката им беше ужасно доверчива, забеляза Аманда. Защо му е на някой да разкрива тайните си пред човек, когото току-що е срещнал? Тази жена беше така настоятелна, че Аманда се чувстваше неловко.
Джена явно имаше същите притеснения.
— Аз изчезвам — обяви тя и си тръгна.
— Аз също трябва да си вървя, госпожице… ъ-ъ, тоест, Серена — заяви и Аманда. — Чао, Емили.
После забърза след Джена и я настигна.
— Чакай! Още не си ми казала.
— Какво не съм ти казала?
— За Трейси. И нейната дарба.
— Още ли не си се досетила?
— Не.
Джена се усмихна.
— Трейси може да изчезва.
Докато се прибираше към дома, Джена изненадващо се оказа в много добро настроение. Денят не беше лош — никак не бе лош. Пред очите си продължаваше да вижда физиономията на Аманда-Трейси, когато й заяви, че знае коя е в действителност. Естествено, щеше да бъде много по-забавно да зърне потресеното изражение на истинското лице на онази надута Аманда Бийсън, ала това също беше хубаво — да знае, че е уплашила най-нахаканото момиче в „Медоубрук“. А и случката в мола също беше готина.
Джена не харесваше Слъг, Скънк и останалите, макар че ги наричаше своя „тайфа“, когато разговаряше с господин Гонзалес, и въпреки че беше обяснила на Аманда, че са й приятели. Всъщност мислеше, че те са едни нещастни мизерници. Не се занимаваха с нещо истинско, не ходеха на училище или на работа. Просто си висяха наоколо по цял ден, просеха по ъглите на улиците или джебчийстваха, или пък задигаха неща от магазините. Бяха мръсни и не много умни, въпреки че не можеше да не си признае, че харесва мрачния вид на Бъбълс, който приличаше на нейния собствен, но многократно засилен.
Тези хора си нямаха дом, ала понякога се подслоняваха в някоя изоставена къща или апартамент, докато някой не се нанесеше или полицията не ги изгонеше. Много често спяха по пейките на гарата и точно от там ги познаваше и Джена. Имаше моменти, когато и тя ходеше на гарата, понеже не можеше да понесе да се прибере у дома.