Дни на кръв и звездна светлина

Търговците на роби оковаха тънкия кръст на Свева с желязна халка, вероятно предназначена за крака на някой огромен бик кентавър. Когато обаче стигнаха до Саразал – тя се оказа последна, беше просто лош късмет, нищо повече – не намериха нищо подходящо за нея и пригодиха парче желязо, което стегнаха над колянната става на предния ѝ ляв крак. Металът нарани крака ѝ, той подпухна и тогава скалъпената набързо пранга причини най-големите щети – впиваше се все по-навътре във възпалената плът, прорязвайки я при всяка крачка по-дълбоко и по-дълбоко. Куцането на Саразал стана толкова силно, че търговците на роби сигурно щяха да я изоставят, ако не се бяха появили ревенантите. Рат каза, че щели да го направят много по-рано, ако химерите от племето дама не били толкова ценни. Свева знаеше и без той да го казва, че ако сестра ѝ изостане от кервана, нямаше да оцелее.

Но ревенантите все пак дойдоха – само луните знаят откъде се появиха на криле, каквито тя никога не беше виждала, по-ужасяващи и от най-страшния кошмар – и то точно навреме. Но Саразал вече едва ходеше и двете не успяха да избягат много надалече, защото Свева беше прекалено дребна, за да ѝ е от помощ.

Тя въздъхна. Откъм сенките вече не долитаха никакви звуци, което беше добре, а и самите сенки вече се отдръпваха. Настъпваше денят. Дойде време да събуди Саразал. Свева неохотно докосна рамото ѝ. Кожата ѝ наистина гореше, а когато миглите ѝ изпърхаха и отвори очи, те гледаха мътно и светеха с нездрав блясък. Свева усети вината да блъска в стомаха ѝ като живо същество. Прииска ѝ се да придърпа главата на сестра си в своя скут, да разреши с пръсти сплетената ѝ канелена коса и да ѝ попее, но не баладата за Войнолюбеца, а някоя нежна песен, в която никой не умира. Но единственото, което успя да промърмори, бе:

– Вече е сутрин, Сара, време е за ставане.

Хленч.

– Не мога.

– Можеш. – Свева се насили гласът ѝ да прозвучи безгрижно, но в нея се надигаше отчаяна паника. Саразал беше сериозно болна. Ами ако... "Не." Свева незабавно прогони тази мисъл. Такова нещо не може да се случи. – Разбира се, че можеш. Мама ще ни търси.

Но Саразал само изскимтя отново и се опита да се зарови още по-дълбоко в меката папрат, а Свева не знаеше какво да прави. Досега сестра ѝ беше тази, която командваше, правеше планове и убеждаваше. Дали пък да не я остави да поспи още малко, помисли си тя, та противотресничето най-после да подейства.

Ако изобщо беше противотресниче. Ами ако не е? Ами ако вместо да помага, причинява още по-голяма вреда?

Тъкмо това тревожеше Свева, когато гласът се разнесе зад гърба ѝ. Не го предхождаше никакво предупредително пукане на клонки – той просто се появи, почти в ухото ѝ, предизвиквайки ледени тръпки по цялото ѝ тяло.

– Трябва да продължите.

Свева вихрено се извъртя, размахала прекалено големия нож, и видя Рат пред себе си. Момчето от дашнагите с дългите бели зъби стоеше наполовина скрито в сянката и макар да беше още съвсем млад, имаше огромно тяло. Свева пресекливо си пое дъх, освобождавайки се постепенно от ужаса. Рат я изгледа продължително, но Свева не успя да разчете никакви чувства по безизразното му звероподобно лице. Имаше глава на тигър и котешки очи, които светеха сребърно от пречупената в тях светлина. Той беше ловец, преследвач, месоядец. Тя можеше лесно да го надбяга, знаеше го със сигурност... но нямаше дори да се опита, защото в такъв случай трябваше да изостави Саразал.