Синът на Ной

С Руди се оказвахме различни във всичко не по-малко от някога. И все така се обичахме. Можехме яростно да се караме, а след това да се прегърнем и да си пожелаем лека нощ. Всеки път, когато го виждам тук, във фермата му в Палестина или когато той дойде при мен в Белгия, ние се дракаме по въпроса за Израел. Аз поддържам тази млада нация, но не одобрявам всяко нейно действие, обратно на Руди, който приема и оправдава и най-малките намерения на режима, дори и войнствените.

— Но, Руди, да бъде човек за Израел, не означава да одобрява всяко решение, което Израел взема. Трябва да се постигне мир с палестинците. Те имат същото право като теб да живеят тук. Това е и тяхна територия. Живеят тук отпреди да има Израел. Самата история на нашите гонения би трябвало да ни доведе дотам да им кажем онова, което векове наред сме чакали да кажат на нас…

— Да, но нашата сигурност…

— Мир, Руди, мир, отец Понс ни научи да желаем мир.

— Не бъде наивен, Жозеф. Често най-доброто средство да се постигне мир е войната.

— Не съм съгласен. Колкото повече трупаш омраза у двата лагера, толкова по-малко възможен става мирът.

Преди малко, докато се връщахме към маслиновата плантация, минахме край една палестинска къща, която току-що бе разрушена от веригите на един танк. Разпилени вещи се търкаляха сред праха, който се издигаше към небето. Две банди деца ожесточено се биеха сред развалините.

Накарах го да спре джипа си.

— Какво е това?

— Репресии от наша страна — отговори ми той. — Вчера е имало самоубийствен атентат от един палестинец. Три жертви. Трябваше да реагираме.