Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Синът на Ной - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Синът на Ной

Электронная книга - «Синът на Ной». Краткое содержание книги:

„Синът на Ной“, посветена на юдаизма, е част от една поредица, озаглавена от Ерик-Еманюел Шмит „Кръговратът на незримото“.
1 ... 18 19 20 21 22 23 24 25 26 ... 31
Перейти на страницу:

Усещах, че отец Понс е объркан от всичкото това учене, на което се бе посветил заради мен. Както мнозина католици, преди той не бе познавал особено добре Стария Завет и бе очарован да го открие, както и някои от тълкуванията на равините.

— Жозеф, има дни, в които се чудя дали не е по-добре да съм евреин — ми казваше той с блестящи от вълнение очи.

— Не, отче, останете си християнин, не си давате сметка какъв късмет имате.

— Еврейската религия набляга на уважението, а християнската на любовта. Питам се дали уважението не е по-основополагащо от любовта? А също и по-постижимо… Мисля, че е възхитително, но нереално да обичам врага си, както проповядва Исус, и да си подавам и другата буза. Най-вече в този момент. Ти би ли подал и другата си буза на Хитлер?

— Никога!

— Нито пък аз! Вярно е, че не съм достоен за Исус. Целият ми живот няма да стигне, за да му подражавам… Само че може ли любовта да бъде задължение? Може ли човек да заповядва на сърцето си? Не мисля. Според великите равини уважението е по-висше от любовта. То е постоянен дълг. Това ми се струва възможно. Мога да уважавам онези, които не обичам или са ми безразлични. Но да ги обичам? Всъщност, има ли нужда чак толкова да ги обичам, ако ги уважавам? Любовта е трудно нещо. Човек не може нито да я предизвика, нито да я контролира, нито да я принуди да продължи дълго. Докато уважението…

Той почеса плешивия си череп.

— Чудя се дали ние, християните, не сме просто сантиментални евреи…

Тъй си вървеше животът ми, в ритъма на учението, възвишените разсъждения върху Библията, страха от нацистите, нападенията на хората от съпротивата, все по-многобройни и смели, игрите с другарите ми и разходките с Руди. Бомбардировките не щадяха Шамле, но английските летци избягваха „Жълтата вила“, може би защото беше далеч от гарата и най-вече, защото отец Понс бе взел мерки и бе издигнал знамето на Червения кръст върху гръмоотвода. Парадоксално, но обичах въздушната тревога: никога не слизах в скривалището с другарите си, а с Руди гледахме зрелището от покрива. Самолетите на „Роял Еър Форс“ летяха толкова ниско, че можехме да видим пилотите и да им отправим приятелски поздрав.

Във време на война най-лошата опасност е навикът. И най-вече привикването към опасността.

Тъй като в Шамле десетки хора се опълчваха на нацистите в пълна тайна, която с времето започнаха да подценяват, вестта за дебаркирането в Нормандия ни струваше скъпо.

Когато се разбра, че многобройните и добре въоръжени американски войски са стъпили на континента, новината ни опияни. Макар да трябваше да си мълчим, усмивката цъфтеше по лицата ни. Отец Понс пък се движеше над земята като Исус по водата, а радостта озаряваше челото му.

Тази неделя треперехме от желание да идем на литургия и нямахме търпение да споделим тази почти победа с хората от селото поне с погледи. Всички ученици се наредиха в колона на двора петнайсет минути преди уговорения час.

По пътя наконтени селяни ни смигаха. Една дама ми подаде шоколад. Друга сложи портокал в ръката ми. Трета пък пъхна в джоба ми парче сладкиш.

— Защо все на Жозеф? — издудна един съученик.

— Нормално! Той е най-хубав! — извика Руди отдалеч.

Идваше ми добре — стомахът ми непрекъснато стържеше, още повече, че израствах доста бързо.

Дебнех кога ще минем пред аптеката, защото не се съмнявах, че мадмоазел Марсел, която заедно с отец Понс бе спасила и закриляла толкова деца, направо ще сияе. А може би от щастие щеше да ми подхвърли няколко лукчета.

Обаче желязната рулетка скриваше витрината.

Групата ни пристигна на селския площад по-рано и деца и селяни внезапно спряха пред църквата.

От широко отворените врати излиташе бойна музика, свирена на органа, който хъхреше с пълна сила. Стъписан, разпознах мелодията: „Брабансон“4.

Тълпата се вцепени. Да се свири „Брабансон“, нашият национален химн, под носа на нацистите, това бе върховна обида. Все едно да им кажеш: „Хайде, чупката, изгубихте, вече сте на геврека дупката!“

вернуться

4

Националният химн на Белгия с нидерландска и френска версия. — Бел.ред.

1 ... 18 19 20 21 22 23 24 25 26 ... 31
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)