Синът на Ной
- Автор: Шмитт Эрик-Эмманюэль
- Серия: Кръговратът на незримото #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зорница Китинска
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «Синът на Ной». Краткое содержание книги:
Слизахме надолу по пътя, когато видях две фигури, които се изкачваха нагоре.
Затичах се, без да съм вземал решение. Краката ми не докосваха земята. Можех да полетя. Движех се толкова бързо, че се боях да не би някой от краката ми да се откъсне от хълбока.
Не бях разпознал нито мъжа, нито жената, а шлифера на майка ми. Шлифер на шотландско каре в зелено и розово, с качулка. Мама! Не бях виждал никой друг да носи шлифер в зелено-розово шотландско каре с качулка.
— Жозеф!
Хвърлих се срещу родителите ми. Дъхът ми секна, не можех да кажа ни думица и ги докосвах, пипах, стисках ги до себе си, проверявах дали са те, задържах ги и не им давах да си идат. Стотици пъти повтарях едни и същи хаотични жестове. Да, усещах ги, виждах ги, живи бяха.
— Жозеф, мъничкият ми Жозеф! Мишке, видя ли колко е хубав?
— Пораснал си, синко!
Говореха глупави, незначителни дреболии, от които се разплаквах. А пък аз не успявах дума да кажа. Тригодишното страдание, откак се бяхме разделили, се стовари върху мен и ме сравни със земята. С уста, отворена в дълъг, беззвучен вик, успявах само да хлипам.
Щом се усетиха, че не отговарям на нито един от въпросите им, майка ми се обърна към Руди.
— Моят Жозефеле е много развълнуван, нали?
Руди потвърди. Това, че майка ми отново ме разбираше и отгатваше какво ми е, предизвика нов порой от сълзи.
Повече от час не можах да проговоря. През този час не ги пусках, едната ми ръка бе вкопчена в ръкава на татко, а другата се гушеше в дланта на мама. През този час научих от разказа им пред отец Понс как са оцелели недалеч оттук, в една голяма ферма, където работели като аргати. А загубили толкова време, за да ме открият, защото когато се върнали в Брюксел, граф и графиня Дьо Сюли били изчезнали, а хората от Съпротивата ги пратили по лъжлива следа чак в Холандия.
Докато разказваха перипетиите си, майка ми често се обръщаше към мен, галеше ме и шепнеше:
— Мъничкият ми Жозефеле…
Колко щастлив бях да открия отново идиш, този тъй нежен език, че на него не може дори да се назове едно дете, без да се прибави ласка, умалително, някоя гальовна за ухото сричка, като бонбон, скрит в сърцето на думата… Това ми помогна да се съвзема и вече исках само да ги отведа до моето владение, до „Жълтата вила“ и нейния парк, където бях прекарал толкова весели години.
Щом завършиха историята си, те се наведоха над мен:
— Връщаме се в Брюксел. Ще отидеш ли да си вземеш нещата?
И тогава отново успях да проговоря.
— Как? Не може ли да остана тук?
Притеснено мълчание посрещна думите ми. Майка ми премигна, сякаш не бе сигурна дали е чула добре, баща ми се втренчи в тавана, като стисна зъби, а отец Понс проточи врат към мен.
— Какво каза, Жозеф?
Внезапно си дадох сметка колко ужасно бяха отекнали думите ми в ушите на моите родители. Заля ме срам! Въпреки това го казах на бис с надеждата, че втория път ще направи по-различно впечатление от първия.
— Не мога ли да остана тук?
Пълен провал! Стана още по-зле! Очите им се насълзиха и те отвърнаха лица към прозореца. Веждите на отец Понс се окръглиха.
— Даваш ли си сметка какво казваш, Жозеф?
— Казвам, че искам да остана тук.
Шамарът се стовари отгоре ми, без да съм го подозирал дори. Отец Понс ме гледаше тъжно, а ръката му пушеше. Погледнах го сепнато — никога не беше ме удрял.
— Извинете ме, отче — избъбрих.
Той поклати сурово глава, за да ми покаже, че не такава реакция бе очаквал и с очи ми посочи родителите ми. Подчиних се.
— Извинявай, тате, извинявай, мамо. Това беше само начин да кажа, че тук ми беше добре и да кажа благодаря.
Родителите ми разпериха ръце.
— Прав си, миличък. Никога няма да можем да се отблагодарим на отец Понс.
— Не! — поде и баща ми.
— Чу ли, Мишке, нашият Жозефеле е загубил акцента си. Вече няма да ни вярват, че е наш син.
— Той има право. Трябва да приключим с този злощастен идиш.
Прекъснах ги, погледнах отец Понс и уточних:
— Исках да кажа, че ще ми е трудно да ви напусна…
Като се върнахме в Брюксел, колкото и да се наслаждавах на просторната къща, която бе наел баща ми, впуснал се с енергията на реваншист в сделките, колкото и да се отдавах на ласките, нежността и напевния глас на майка ми, се чувствах сам в лодка без весла, оставена по течението. Брюксел, огромен, необятен и отворен към всички ветрове, нямаше ограда, която да ми даде спокойствие. Ядях до насита, дрехите и обувките ми бяха по мярка, трупах играчки и книги в една великолепна стая, която бе само за мен, но ми липсваха часовете, прекарани с отец Понс в разкриване на големите тайни. Новите ми съученици ми изглеждаха блудкави, учителите механични, уроците безсмислени, а домът ми скучен. Човек не открива родителите си с една прегръдка. За три години ми бяха станали чужди, може би защото те се бяха променили, може би защото и аз се бях променил. Бяха оставили дете, а намираха юноша. Жаждата за материален успех, който владееше баща ми, толкова го беше променил, че ми бе трудно да разпозная сбития хленчещ шивач от Шарбек под сегашния благоденстващ туз на внос-износа.