Синът на Ной
- Автор: Шмитт Эрик-Эмманюэль
- Серия: Кръговратът на незримото #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зорница Китинска
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «Синът на Ной». Краткое содержание книги:
— Нали виждаш, Жозеф — казваше отец Понс с чувство за хумор, — плаването в Ноевия ковчег надали е било много забавно.
Много скоро мрежата на Съпротивата започна да ни взема един по един, за да ни скрият другаде. Руди тръгна с първите. Вероятно защото заемаше много място. Отец Понс никога не ме посочи на другарите, които ни вземаха. Дали беше нарочно? Осмелявах се да мисля, че иска да ме задържи до себе си колкото може по-дълго.
— Може пък Съюзниците да победят по-скоро от предвиденото? Може скоро да ни освободят? — ми казваше той с намигане.
Той се възползва от тези седмици, за да усъвършенства знанията си за еврейската религия заедно с мен.
— Вашият живот не е само ваш живот, но и носител на послание. Не искам да позволя да ви унищожат, нека поработим.
Един ден, когато в криптата бяхме останали само петима, посочих на отчето тримата си заспали съученици.
— Вижте, отче, не бих искал да умра с тях.
— Защо?
— Защото макар и да съм до тях, те не са ми приятели. Какво поделям с тях? Единствено факта, че съм жертва.
— Защо ми казваш това, Жозеф?
— Защото бих предпочел да умра с вас.
Главата ми тупна на коленете му и му разкрих мислите, които ме вълнуваха.
— Предпочитам да умра с вас, защото предпочитам вас. Бих предпочел да умра с вас, защото не искам да ви оплаквам, а още по-малко вие да ме оплаквате. Бих предпочел да умра с вас, защото тогава вие ще сте бил последният човек, когото ще съм видял на този свят. Бих предпочел да умра с вас, защото без вас небето няма да ми хареса, а ще ме ужаси.
В този миг думкане и викове отекнаха на вратата на параклиса.
— Брюксел е свободен! Спечелихме! Брюксел е освободен от англичаните!
Отчето скочи на крака и ме сграбчи.
— Свободни! Чуваш ли, Жозеф? Свободни сме! Германците си отиват!
Другите деца се събудиха.
Хората от Съпротивата ни освободиха от криптата и се затичахме, заподскачахме и се смеехме по улиците на Шамле. От къщите се носеха радостни викове, пушки гърмяха към небето, от прозорците се спускаха знамена, завихряха се танци, вадеха се скрити от пет години бутилки алкохол.
Гушех се в ръцете на отчето до вечерта. Докато си говореше за събитията с всеки селянин поотделно, той ронеше сълзи от наслада. Аз ги триех с длани. Тъй като беше ден на опиянение, получих правото да бъда на девет години, да стоя като дете върху раменете на човека, който ме беше спасил, имах право да целуна розовите му солени бузи, имах право безпричинно да се смея с цяло гърло. Бях лъчезарен и чак до вечерта не се отделих от него. Дори и да тежах, той нито веднъж не се оплака.
— Войната скоро ще свърши!
— Американците се движат към Лиеж!
— Да живеят американците!
— Да живеят англичаните!
— Да живеем ние!
— Ура!
От този 4 септември 1944 г. нататък винаги смятах, че Брюксел е свободен, защото изведнъж и без заобикалки бях признал на отец Понс, че го обичам. Това ме беляза завинаги. Оттогава, всеки път, когато призная чувствата си на жена, очаквам да гърмят бомбички и да се веят знамена.
В нашия район следващите дни се оказаха по-опасни и смъртоносни, отколкото цялата война. По време на окупацията врагът беше на показ, следователно и на прицел, а по време на Освобождението оттук-оттам се чуваха изстрели — неконтролирани и неконтролируеми, тъй че цареше хаос. След като си прибра децата в „Жълтата вила“, отец Понс ни забрани да излизаме от парка. Само че ние с Руди не можехме да се въздържим да се катерим по нашия дъб, чиито клони стърчаха извън парка. Пролуките в короната гледаха към съвсем голата ширнала се равнина, чак до далечните ферми. Оттам можехме, ако не да присъстваме на битките, то поне да наблюдаваме пяната от тях. Така видях преминаването в открита кола на онзи германски офицер, който бе избрал да не ни издава под душовете — по риза, окървавен, с подпухнало лице и обръсната глава, притиснат от въоръжени освободители, които го влачеха към кой знае какво отмъщение…
Изхранването все така бе проблем. За да залъжем глада, с Руди търсехме една тъмнозелена трева, по-месеста от другите, с която си пълнехме ръцете, преди да натъпчем стиската в уста. Беше горчива и гадна, но ни даваше усещането за пълна уста.
Постепенно редът се възстанови. А той не ни носеше добри новини. Мадмоазел Марсел, аптекарката, бе изтезавана ужасяващо, преди да я депортират на Изток. Каква ли щеше да се върне? Щеше ли да се върне изобщо? Защото подозренията, които имахме по време на войната, се потвърждаваха — нацистите бяха избивали своите пленници в концлагерите. Милиони човешки същества бяха изтребени, убити с куршум, задушени с газ, изгорени или погребани живи.