Синът на Ной
- Автор: Шмитт Эрик-Эмманюэль
- Серия: Кръговратът на незримото #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зорница Китинска
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «Синът на Ной». Краткое содержание книги:
Въпреки това те си шепнеха на ухо думи на идиш, плачеха си във вратовете и аз заключих, че ако Руди не бе сбъркал, то поне е поразкрасил своите спомени.
Той искаше да я отведе.
— Ела, мамо, в хотела има пиано.
— Не, Руди, искам първо да си довърша чинията.
— Хайде, мамо, ела.
— Не съм си довършила морковите — тропна тя с крак като инатливо дете.
Руди издаде своята изненада: вече нямаше пред себе си властна майка, а момиченце, което не искаше да пусне канчето си. С едно движение отец Понс му подсказа да не й противоречи.
Безразлична към всичко друго, тя довърши супата си бавно и съзнателно и отопи бульона с парче хляб, докато порцеланът стана като измит. Около нея всички оцелели правеха същото. Недохранвани години наред, те се хранеха с брутална страст.
После Руди й помогна да се изправи, като й подаде ръка, и ни представи. Въпреки изтощението си тя има изяществото да ни се усмихне:
— Знаете ли — каза тя на отец Понс, — останах жива само, защото имах надеждата да открия Руди.
Руди изпърха с клепки и смени разговора.
— Хайде, мамо, ела на пианото.
След като прекоси салоните, сякаш издялани от целувки и премина през няколко врати, натежали от копринените завеси, той внимателно я настани на табуретката и вдигна капака на пианото.
Тя погледна рояла с вълнение, а после с недоверие. Дали все още умееше? Кракът й изпълзя към педала и тя погали клавишите с върха на пръстите. После потрепера. Беше я страх.
— Свири, мамо, свири! — прошепна Руди.
Тя погледна сина си в паника. Не смееше да му каже, че се съмнява дали ще може, че няма сили, че…
— Свири, мамо, свири. Аз също преминах през войната с мисълта, че един ден ти пак ще свириш за мен.
Тя се олюля, след това се съвзе, погледна клавишите като препятствие, което трябва да победи. Ръцете й свенливо се доближиха, а след това деликатно потънаха в слоновата кост.
Извиси се най-нежната и най-тъжна песен, която ми бе дадено да чуя. Отначало малко треперлива и рехава, след това по-плътна и по-сигурна, музиката се раждаше, набираше сила и се разбиваше объркана и колеблива.
Докато свиреше, майката на Руди придобиваше плът. Сега зад онази, която виждах, разпознавах жената, която ми бе описал Руди.
В края на мелодията, тя се обърна към сина си.
— Шопен — прошепна тя. — Той не е преживял онова, което изтърпяхме ние, и все пак всичко е отгатнал.
Руди я целуна по шията.
— Ще продължиш ли да учиш, Руди?
— Заклевам се.
През следващите седмици редовно виждах майката на Руди, която една стара мома от Шамле бе приела да приюти в дома си. Тя възвръщаше формите, цветовете, косите и властното си държание и Руди, който ходеше вечер да я вижда, престана да се изявява като непоправимия слабак, какъвто винаги е бил, и дори показа изненадващи математически наклонности.
В неделя „Жълтата вила“ ставаше място за среща на децата, които се бяха крили. От околностите водеха всички още непотърсени от родителите си деца от три до шестнайсет години. Те минаваха по една временна естрада, скована под навеса. Идваха много хора, кой за да открие своя син или дъщеря, кой за племенник или племенница, кой за някоя далечна роднина, за която след Холокоста се чувстваше отговорен. Записваха се и двойки, готови да осиновят дете.
Толкова се надявах, че чак се боях от тези утрини. Всеки път, когато се качвах на естрадата, след обявяването на името ми, очаквах майка ми да извика. Всеки път, когато вървях по обратния път сред учтива тишина, имах желание да се осакатя.
— Отче, аз съм виновен родителите ми да не се връщат, не мислих за тях по време на войната.
— Не говори глупости, Жозеф. Ако родителите ти не се върнат, вината ще бъде на нацистите и на Хитлер. Нито твоя, нито тяхна.
— Не искате ли да ме обявите за осиновяване?
— Прекалено рано е, Жозеф. Без документ, удостоверяващ смъртта на родителите, нямам това право.
— Във всеки случай, никой няма да ме поиска!
— Хайде, хайде, трябва да имаш надежда.
— Мразя да имам надежда. Когато се надявам, се чувствам нищожен и мръсен.
— Бъди по-смирен, и се надявай поне малко.
Тази неделя, след традиционния панаир на сирачетата, за пореден път онемял и унизен, реших да отида с Руди на чай у майка му в селото.