Синът на Ной

След това отец Понс ги върза здраво до краката на леглата и им напъха по един парцал в устата.

— Можете ли да дишате?

Семинаристите кимнаха. Лицата на някои бяха подпухнали, на други им кървеше носът и всички бяха насълзени.

— Благодаря, чада мои — рече отец Понс. — И за да издържите до утрото, мислете за нашия Господ-Бог Исус Христос.

След това се увери, че носим лек багаж и ни накара в пълно безмълвие да слезем по стълбището, за да излезем през задната врата.

— Къде отиваме? — прошепна Руди.

Макар вероятно да бях единственият, който имаше някакво понятие, си премълчах.

Пресякохме парка до полянката. Тук отецът ни спря.

— Деца, може и да ви изглеждам луд, но няма да ходим по-далеч!

Той ни изложи плана си и прекарахме останалата част от нощта в осъществяването му.

Половината от нас отидоха да си почиват в криптата на църквата. Останалите, сред които и аз, посветихме следващите часове да заличим истинските следи и да изфабрикуваме лъжливи. Земята, пропита от скорошния дъжд, потъваше под краката ни с жвакане и нямаше нищо по-лесно от това да оставим хубавички следи.

И тъй, групата ни прекоси парка и излезе от страничната врата. След това започнахме здраво да тъпчем почвата с крака, да чупим клонки и дори нарочно да губим разни неща, и така стигнахме до реката. Тук отчето ни отведе до един пристан.

— Така, сега ще мислят, че тук ни е чакал кораб. Сега ще се върнем, но заднишком, деца, за да изглежда, че сме били двойно повече и за да избегнем всякакви следи в обратна посока.

Връщането бе бавно и мъчително, хлъзгаво беше, а и умората се прибавяше към студа и страха. На полянката трябваше да направим най-трудното — да изтрием следите от стъпките си до изоставената църква като удряме мократа земя с клонки от дърветата.

Зората вече пукваше, когато отидохме при съучениците ни, спящи в криптата. Отец Понс грижливо затвори след нас вратата и капака, като запали само една свещ.

— Спете, деца, днес няма да има задължително събуждане.

Недалеч от мястото, където бях рухнал, се освободи пространство между купищата книги, които той издигна около себе си като тухлена стена. Като ме погледна, го попитах:

— Може ли да дойда във вашата стая, отец Понс?

— Ела, малки ми Жозеф.

Пъхнах се при него и сложих глава на мършавото му рамо. Едва успях да усетя разнежения му поглед и заспах.

Сутринта от Гестапо нахлули в „Жълтата вила“ и попаднали на овързаните семинаристи, разкрещели се, тръгнали по лъжливите следи и ни търсили чак до реката, че и по-далеч, и нито за миг не им минало през ум, че не сме избягали.

За отец Понс вече и дума не можеше да става да се покаже навън. Беше немислимо и да останем в тайната синагога, уредена под изоставената църква. Ако останехме живи, животът ни поставяше проблем: как да говорим, да се храним, да пишкаме и да акаме. Дори сънят не беше пристан, защото спяхме на голата земя и всеки с различен ритъм.