Синът на Ной
- Автор: Шмитт Эрик-Эмманюэль
- Серия: Кръговратът на незримото #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зорница Китинска
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «Синът на Ной». Краткое содержание книги:
— Ще видиш, синко, ще направя богатство и след това ти само ще трябва да продължиш — ми заявяваше той с блестящи от възбуда очи.
Дали имах желание да стана като него?
Когато ми предложи да подготви моята бар-мицва, причастието ми, като ме запише в хедер, традиционното еврейско училище, аз най-спонтанно отказах.
— Не искаш да получиш бар-мицва, така ли?
— Не.
— Не искаш да се научиш да четеш Тора, да пишеш и да се молиш на иврит, така ли?
— Не.
— И защо?
— Искам да стана католик.
Отговорът не закъсня — силна, ледена, суха плесница. Втората за няколко седмици. Първо отец Понс, сега баща ми. За мен освобождението май беше най-вече освобождаване на шамарите.
Той извика майка ми за свидетел. Аз повторих и потретих, че искам да приема католическата вяра. Тя плака и крещя. А същата вечер аз избягах.
С едно колело, след като няколко пъти се обърках, изминах пътя, който водеше към Шамле и към единайсет вечерта пристигнах в „Жълтата вила“.
Дори не звъннах на портата. Заобиколих оградата, бутнах ръждясалата вратичка към полянката и отидох в изоставената църква.
Врата бе отворена, капакът надолу също.
Както бях предвидил, отец Понс беше в криптата.
Щом ме видя, разпери ръце. Хвърлих се към него и излях своето смущение.
— Заслужаваш пак да те зашлевя — рече той и нежно ме притисна към себе си.
— Ама какво ви става на всички?
Заповяда ми да седна и запали няколко свещи.
— Жозеф, ти си един от последните оцелели от един славен народ, който изтребиха. Шест милиона евреи са били убити… шест милиона! Не можеш да се криеш повече пред толкова трупове.
— Какво общо имам с тях, отче?
— Че си получил живота си от тях. Че си бил застрашен от смърт едновременно с тях.
— Е, и? Имам право да мисля по различен начин, нали?
— Разбира се. Но все пак трябва да бъдеш свидетел, че са съществували, сега, когато вече не съществуват.
— А защо аз, а не вие?
— И аз, и ти. Всеки по свой начин.
— Не искам да правя бар-мицва. Искам да вярвам в Христос, като вас.
— Виж, Жозеф, ще направиш бар-мицва, защото обичаш майка си и уважаваш баща си. А за религията, ще решаваш по-късно.
— Ама…
— Днес е най-важно да приемеш да бъдеш евреин. Това няма нищо общо с вярата. По-късно, ако продължаваш да го искаш, можеш да станеш покръстен евреин.
— Значи винаги евреин, евреин завинаги, така ли?
— Да. Винаги евреин. Направи бар-мицва, Жозеф. Иначе ще нараниш сърцата на родителите си.
Отгатвах, че е прав.
— Всъщност, отче, на мен ми харесваше да бъда евреин с вас.
Той избухна в смях.
— И на мен също ми харесваше да бъда евреин с теб, Жозеф.
Посмяхме се. След това той сложи ръце на раменете ми.
— Баща ти те обича, Жозеф. Може би недобре, или по начин, който не ти харесва, и въпреки това той те обича, както никога повече няма да обича някого и както никой друг никога няма да те обича.
— Дори и вие ли?
— Жозеф, обичам те колкото другите деца, може би малко повече. Но това не е същата обич.
По облекчението, което почувствах, разбрах, че съм дошъл, за да чуя точно тези думи.
— Освободи се от мен, Жозеф. Аз приключих задачата си. Сега вече можем да бъдем приятели.
С широк жест той ми показа криптата.
— Нищо ли не забеляза?
Въпреки полумрака видях, че свещниците са изчезнали, Тора също, както и снимката на Йерусалим… Приближих до натрупаните на лавиците книги.
— Какво!… това вече не е иврит…
— Вече не е синагога.
— Какво става тук?
— Започвам колекция.