Изкуството на лова
- Автор: Кэмпбелл Алан
- Серия: Хрониките на Гробарите #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изкуството на лова». Краткое содержание книги:
Закръгленото момиче се поклони елегантно.
— Благодаря ви, ваше височество.
Паулус я погледна внимателно.
— Да не съм ви обидил с нещо?
Тя изсумтя и повдигна брадичка.
— Разбира се, че не, ваше височество.
Паулус я позагледа преди да извърне глава. Изглежда, нямаше желание да подхваща разпра. Но изведнъж спря и трепна. Поклати глава, сякаш изпитваше някаква болка, после вдигна ръце и опря пръсти на слепоочията си. Очите му се затвориха.
— Паулус? — Янти го улови за ръката.
Младият принц изстена, падна на колене и повлече Янти със себе си. От другия край на стаята долетя вик. Херцог Кир сочеше хаурстафските момичета.
— Русото! — извика той. — Тя го прави. Тя го нападна.
Пълното момиче, което се бе поклонило, отстъпи назад, като размахваше изплашено ръце и гледаше ужасено принца. Русокосата ѝ приятелка стоеше неподвижно. Лицето ѝ не изглеждаше злобно, а по-скоро изненадано.
— Тя е убийца! — викаше херцогът. — Убийца!
Един от стражниците замахна с тежката си ръкавица и зашлеви момичето. То рухна на пода и косата му се разпиля върху каменните плочи. Изстена, вдигна глава и изгледа ужасено стражника.
Паулус издаде болезнен стон.
— Спрете я! — викна Кир. — Тя ще убие принца!
Стражникът вдигаше ботуш да изрита хаурстафката, но Янти го изпревари почти инстинктивно.
Затвори очи и остави съзнанието си да напусне духа ѝ и да се зарее из безкрайния тъмен резервоар на възприятия, който бе започнала да нарича Море на призраците. Все още усещаше, че тялото ѝ е в помещението, но сега го виждаше през очите на всички присъстващи. Беше сякаш едновременно и в подземието, и извън него.
Погледите на всички бяха извърнати към рухналото на пода момиче. Затова пък през нейните очи помещението сякаш трептеше и се разширяваше около Янти. Дали момичето не търсеше начин да избяга?
Янти нямаше да ѝ позволи.
Съзнанието ѝ се носеше из мрака като призрак. Тя се стовари върху ума на младата хаурстафка и я обгърна с обвивка от гняв и отчаяние. Чуваше писъци през ушите на другите, но не знаеше от чие гърло излизат. Някой рязко си пое дъх. Паулус? Изведнъж остра болка я проряза в гърба. В нейния гръб? Искаше да извика, но нямаше бели дробове, нямаше тяло. Не беше нищо друго освен безтелесен дух.
— Убийте я! — прокънтя мъжки глас.
Янти духна и изгаси ума на хаурстафката сякаш бе пламъче на свещ.
Отвори очи и установи, че Паулус я гледа втренчено, но съзнанието ѝ все още се рееше в сумрака. Някой се бе опитал да я нападне. Принцът я държеше за раменете, краката ѝ бяха омекнали.
— Янти?
— Моя любов…
— Тихо, още си замаяна.
Главата ѝ се проясняваше. Изведнъж чу хлипане. Погледна към пода. Хаурстафката лежеше неподвижно, притиснала с ръка гърба си, откъдето се стичаше кръв. Един от стражниците се бе надвесил над нея с окървавен нож в ръка. Тялото на момичето бе деформирано, туниката — повдигната над босите ѝ крака. Устата ѝ бе разтворена. Мъртвите ѝ очи гледаха в безкрая.
Другото момиче бе седнало на пода до нея и плачеше неудържимо.
Янти едва сдържа вика си.
— Ти ме спаси — промълви Паулус и я притисна към себе си. — Чуваш ли ме? Ти ми спаси живота.
— Аз я убих — каза Янти. — Преди ножа. Беше мъртва преди кръвта ѝ да рукне.
— Тя се опита да ме убие. След миг щеше да е твърде късно.
Янти се притисна към гърдите му и заплака.
В момента, когато вратата се отвори и слугата Гарстон покани хаурстафката на терасата, усмивката на Маскелин помръкна. Лицето под белия хаурстафски воал не бе на Браяна Маркс, а на красива млада жена, която не бе виждал никога. Трябваше да изминат няколко секунди преди метафизикът да осъзнае какво става.
— Скъпа Браяна — каза на непознатата. — Виждам, че прибягваш до посредник.
Младата жена протегна ръка и се представи:
— Тена Алторп. Аз ще осъществявам телепатичната връзка между вас и сестра Маркс.
— Завиждам ви за таланта, госпожице Алторп — каза с усмивка Маскелин. — Но не и за задачата, която са ви възложили. — Покани я да седне.
Намираха се на една по-рядко използвана тераса на източната страна на крепостта, високо над тъмните разпенени води на Море на светлините. Вълните се блъскаха и клокочеха в скалите под тях, изпълваха въздуха с воден прах, който отдавна бе покрил с ръжда металните перила и беседката. На отслабващата светлина подводното сияние на Море Лукс набираше сила.