Изкуството на лова
- Автор: Кэмпбелл Алан
- Серия: Хрониките на Гробарите #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изкуството на лова». Краткое содержание книги:
— Когато искаш, може да си доста изобретателна — рече той. — Но забравяш, че Янти би могла да следи мен.
— Егото ти е забележително, Етан — каза Тена Алторп. — Възможно е, но малко вероятно. Не може да подслушва целия свят, нали?
Маскелин отпи от виното.
— Сигурно много искате да ѝ видите сметката.
Телепатът помълча няколко секунди, после каза:
— Не може да ѝ позволим да застане между нас и унмерите. Веднъж те вече се опитаха да поробят човечеството.
Маскелин въздъхна.
— Спести ми тази мелодрама, Браяна. Какво ме е еня за съдбата на човечеството? Първостепенна задача на Гилдията открай време е собственото ѝ оцеляване. Превъзходството на Янти над вас е единственото, което ви пречи да властвате над унмерите. Така че докато тя е в съюз с тях това е единственият им шанс да се отърват от вас. — Той изсумтя. — Унмерите са обречени, ако Янти умре. Ако оцелее, тогава обречени са хаурстафите.
— Откъде знаеш, че тя иска да е с унмерите?
Маскелин се засмя.
— Ти ми го каза току-що.
— Ще ни помогнеш ли?
Маскелин надигна чашата.
— Не.
— Какво?!
— Какво ме интересува, че хаурстафите може да изчезнат?
— Ами… не чу ли какво ти казах за поробването на човечеството?
— Полека, че сърцето ми ще се пръсне. — Метафизикът остави чашата и се наведе напред. — Най-голямата заплаха за човешкия род не са унмерите, а последствията от магията, която стовариха върху света в последните си отчаяни часове. — Видя, че тя се готви да възрази, и вдигна ръка. — Морето се повдига, Браяна, и никой от нас не може да го спре. Да ти е хрумвало, че освобождението на унмерите може да се сметне като дошла тъкмо навреме благословия?
— Не ни прави свои врагове, Етан.
Маскелин махна с ръка.
— Спести ми заплахите, ако обичаш. Имам си предостатъчно работа. А когато приключа, смятам да ида да се срещна с унмерите. — Погледна телепата право в очите. — Ако знаят как да задържат покачването на морето, ще им предложа помощта си.
— Мислиш ли, че ги е грижа за този свят? След всичко, което направиха?
Метафизикът се засмя. Сети се за кристала и земите, които бе зърнал в начупената му повърхност. Напълно бе възможно унмерите да не държат на спасяването на този свят — и в края на краищата да го изоставят заради някой друг. Но каквато и да бе истината, Маскелин възнамеряваше да мине на тяхна страна.
— Мисля, че ги е грижа за тях самите — рече той. — Съжалявам, че не мога да ти помогна, Браяна. — Той се изправи. — Ако ме извиниш, чака ме работа…
Тена Алторп се надигна, лицето ѝ бе зачервено от срам.
— Допускаш много глупава грешка, Етан.
Маскелин се усмихна отново.
— Гарстон ще те изпрати. — Поклони се на младата жена и тръгна към вратата на терасата. След няколко крачки се обърна и каза: — Проблемът с теб, Браяна, е, че си свикнала да използваш безогледно хората, за да постигаш целите си. Но при мен номерът ти няма да мине.
— Досега винаги е минавал, Етан.
— Тъкмо затова няма да мине този път — отвърна той. — Смятам да направя като теб.
Прислужницата отведе Грейнджър до балната зала в западното крило на двореца. Стотици гости бяха насядали на дългите маси под подиума. Между масите сновяха слуги, чуваше се смях, звън на стъкло и дрънчене на съдове. Хиляди свещи озаряваха помещението. Мъже и жени разговаряха, шепнеха, клюкарстваха и се смееха. В голямото огнище пламтеше огън. Ако се съдеше по тоалетите, гостите бяха богати земевладелци, фермери, корабовладелци, банкери и предприемачи от Порт Ел и речната долина.
Вероятно бяха свикнали с подобен лукс.
И въпреки това шумните им разговори утихнаха, когато момичето преведе Грейнджър по пътеката към празната маса на подиума. Хрумна му колко странно изглежда в очите им. Лъскавите дрешки, с които го бяха издокарали унмерите, не можеха да скрият зачервените му очи и обгореното от саламура лице. Без енергобронята да му придава сили той се движеше като болнав старец — опираше се на момичето сякаш е патерица. Краката му трепереха и на два пъти трябваше да се вкопчи в рамото ѝ, за да не падне. Първия път, когато това се случи, тя го погледна уплашено, но като видя колко е слаб му позволи да се опре на нея.
Изкатериха трите стъпала на подиума и при всяко от тях той едва не тупна по гръб. В уплахата си прехвърли твърде голяма част от тежестта си върху прислужницата и я чу да пъшка измъчено. Но след като бе осъзнала на какво се подлага човекът до нея се постара всячески да му помогне. Стигнаха масата и Грейнджър се подпря на нея с две ръце, уж за да прочете имената на картичките. Момичето зачака, без да каже нищо, и когато той си пое дъх, го отведе на мястото му, където той се настани под любопитните погледи на гостите.