Изкуството на лова
- Автор: Кэмпбелл Алан
- Серия: Хрониките на Гробарите #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изкуството на лова». Краткое содержание книги:
— Искам да го махнеш оттук.
— Сър?
— Махни го!
Тя явно се притесни.
— Искате да сте в съзнание, докато ви мием и преобличаме?
— Не искам да ме миете и да ме преобличате — изсумтя Грейнджър. — Мога да се справя и сам.
Тя се притесни още повече.
— Къде е дъщеря ми? — попита той.
— Лейди Бакър?
— Янти!
Гневът на Грейнджър бързо набираше сила. Бакър бе име, което познаваше. Презимето на Хана, което значеше, че и Янти го носи. С избора му показваше принадлежност към семейство, от което той не би искал да е част — семейство, с което дори нямаше връзка. Кои ли са били бабата и дядото на Янти в Ивънсроум? Нейните чичовци, лели и братовчеди? Името Бакър подсказваше, че са се занимавали с изработка на съдове. Уважаван занаят като всеки друг. И все пак това име звучеше някак нелепо сред тези обсипани със скъпоценности стени. Лейди Бакър.
Грейнджър бе отишъл в родината на Янти като завоевател, за да отнеме всичко от тези бакърджии, ковачи и леяри, сред чиито деца бе израсла дъщеря му. Янти бе дете на войната — същата онази война, която първо бе създала Ивънсроум, а сетне го бе унищожила.
— Тя е в покоите си, сър. Подготвя се за бала на принц Марквета.
— Какъв бал?
Прислужницата се поколеба.
— Тазвечерното тържество. Вие също потвърдихте, че ще присъствате, сър.
А, онова тържество. Грейнджър си спомни разговора с младия принц. Защо допреди малко не го помнеше? Дали не го бяха упоили? Или това бе страничен ефект от изтощението? Припомни си, че говореха нещо и за дипломация. Сякаш вълната, обвила ума му, бе започнала да се разсейва.
Или пък мечът възвръщаше контрола си над него? Представи си го как лежи там, в оръжейната, и протяга невидими пипала към ума му. Как го притиска и притиска.
— Искам да я видя — каза той.
— Тя е с принца и херцог Кир.
Грейнджър се опита да стане. Отново му се зави свят, но този път му мина бързо. Той си пое дълбоко дъх и стъпи с боси крака на пода. От острата болка в ставите едва не извика.
— Те къде са?
— Не зная дали трябва…
— Къде са?!
Тя трепна.
— Техни височества изведоха лейди Бакър на обиколка из дворцовата тъмница.
— Тъмницата? — Грейнджър се намръщи. — Това пък защо?
— Принцът иска да ѝ покаже доскорошните си покои.
— Къде отиваме? — попита Янти.
Принцът вървеше след чичо си надолу по стълбите.
— Искам да разбереш мащабите на моето желание да изградя отново империята.
— Но аз ги разбирам.
Спряха пред метална врата.
— Въпреки това държа да ти демонстрирам намеренията си. — Той кимна на херцог Кир, който дръпна резето на вратата. Чу се метално стържене. Звукът отекна надалече в сумрачното подземие и Янти потрепери. Беше чувала твърде често подобни звуци по време на пребиваването си в Ел.
— Ваше височество? — подкани го херцогът.
Янти осъзна, че принцът е спрял пред вратата. Лицето му беше по-бледо от обичайното, устните — стиснати. „Бои се дори повече от мен.“ Тя понечи да го улови за ръката, но спря. Такъв жест нямаше да е уместен в присъствието на чичо му. Можеше да накърни гордостта му.
„По-късно.“
Херцогът се закашля.
— Какво има?
— Извинете — каза принцът. — Това място пробужда в мен ужасни спомени. Унмерите… — Той въздъхна и поклати глава. — Няма да говоря за подобни неща пред теб, Янти.
Тя му се усмихна окуражаващо.
„Няма от какво да се страхуваш, докато аз съм с теб.“
Той кимна.
— Ако ще разпъваме платна по нов курс, първо трябва да преборим старите страхове. Да вървим.
Прекрачиха прага и влязоха в нисък тунел, изсечен в скалите. Намираха се дълбоко в планината, под двореца. Тук беше топло и въздухът намирисваше на сяра, което накара Янти да се замисли за дракони. Окачени на всеки десетина крачки перлени фенери осветяваха вътрешността и очертаваха ярки кръгове на каменния под. Черните дири по пода подсказваха, че тук са минавали хиляди хора.
Паулус обясни:
— Това е един от многобройните служебни коридори, по които хаурстафите са прекарвали затворниците, за да не могат да се срещат. — На тази светлина очите му изглеждаха съвсем черни. Говореше с твърд глас, но Янти се досещаше, че това място му въздейства. — Съжалявам, че трябваше да ги опозная толкова отблизо — и по такъв начин. Като наши тъмничари.
— Защо съжаляваш? — попита тя.
— Ние бяхме роби — каза той. — И все пак…
— И все пак не ни сториха нищо — довърши Кир.
Принцът го погледна ядосано.
— Недей да… — Той преглътна. — Недей да ми подаваш отговори.
Дори да бе изненадан от този внезапен изблик, херцогът не го показа с нищо. Вместо това се поклони почтително.