Изкуството на лова
- Автор: Кэмпбелл Алан
- Серия: Хрониките на Гробарите #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изкуството на лова». Краткое содержание книги:
Женевиев втренчи поглед в Янти и каза:
— Моля те, не ме наранявай.
Янти пламна от срам.
— Нищо лошо няма да ти направим — увери я принцът. — Дойдохме да ти предложим работа.
Женевиев го погледна. Ако се съдеше по изражението ѝ, не му вярваше.
— Чудиш се защо трябва да ми се довериш — продължи той. — След всичко, което твоите сънародници сториха на моите, редно ли е да ти даря свободата? Защо един унмер рискува толкова много, като държи наблизо вражески телепат? В края на краищата за теб не би било трудно да ми причиниш вреда, нали? Би могла само с една дума да ме накараш да изпитвам неистови болки или да се превърна в пелтечещ идиот. Фактът, че се сдържаш да го направиш, говори, че си достатъчно умна, за да прецениш, че подобни действия не са в твой интерес. — Погледна Янти, на устните му трепкаше усмивка. — От друга страна, това неизказано примирие — колкото и крехко да е то — помежду ни ми дава неоценима възможност.
Той млъкна, сякаш за да придаде тежест на следващите си думи.
— Истината е — рече бавно, — че ние се нуждаем от хаурстафите.
Тя се намръщи.
— Последният ни конфликт струва доста скъпо на моя народ — продължи Паулус. — Ние не разполагаме с никаква защита срещу телепатичните ви атаки. Някога баща ми Йонас помоли богинята Дюна, дъщеря на Фиорел, за помощ, но Аргусто Конквилас сложи край на този отчаян замисъл. И всичко бе изгубено. Не успяхме да изобретим някакъв способ, за да се предпазваме. Конквилас прати срещу нас драконите си. Ария, неговата възлюбена, накара хаурстафите да ни нападнат. Изправен пред опасността от геноцид, баща ми се обърна за помощ към Фиорел. Двамата измислиха един последен начин, за да ни спасят. Щом не можем да се защитим от вас, трябваше да станем безценни. — Паулус пак погледна Янти. — Фиорел научи най-добрите магьосници на баща ми как да правят ичусаи. Заеха се с тази задача потайно, в отдалечени лагери в планините, където ги произвеждаха.
— Моят сън — каза Янти. — Гробниците.
Той се усмихна.
— Скъпа Янти, това не беше твоят сън. — Отново се обърна към Женевиев. — Вашият народ открай време твърди, че сме отровили моретата от омраза към вас. Истината е, че така се опитахме да се спасим. Нямахме никакъв друг избор. Засипахме моретата с ичусаи, за да ви осигурим причина да ни запазите.
— Да се противопоставят на магията, на която вие сте дали воля? — каза Янти.
— Само ние знаем местонахождението на всяко ичусаи — продължи Паулус. — Хаурстафите се нуждаят от нас, за да забавят края на света. Ако ни унищожат, ще бъдат обречени. — Той повдигна рамене. — Проблемът е, че колкото повече се покачва морското равнище, толкова по-малко става сушата. Което само по себе си поражда конфликт. И колкото повече се разрастваше този конфликт, толкова повече пари и власт се съсредоточаваха в ръцете на хаурстафите. Благодарение на нас те станаха безбожно богати. Оказа се, че покачващото се морско равнище е от полза за хаурстафите.
— Но сега вие сте свободни… — подхвърли Янти.
— Вече е твърде късно — отвърна Паулус. — Не разполагаме с достатъчно хора, за да постигнем целите си. Нямаме империя, нито кораби или ресурси, нямаме и време, за да ги създадем. Хаурстафите оставиха този свят да стигне до ръба на пропастта. И ако искаме да го спасим, Янти, ще се нуждаем от приятели. Дори сред тези, които ни поробваха и измъчваха.
Янти усети, че сърцето ѝ прелива от обич към него. Обич и възхищение. А също и надежда. Щом Паулус можеше да прости и да изпитва състрадание към тези, които бяха измъчвали него и семейството му, защо и хаурстафите един ден да не ѝ простят за това, което им бе причинила? Беше готова да го прегърне, ако моментът не бе толкова неподходящ.
— Ще ни помогнеш ли, Женевиев? — попита той.
— Да — отвърна тя без колебание. — Благодаря ти.
Паулус се усмихна.
В този миг вратата в отсрещния край на помещението се отвори. Доскорошните дворцови стражници, сега унмерски наемници, въведоха две хаурстафски затворнички. Телепатките бяха млади, на възрастта на Янти. И двете носеха бели туники. Едната беше със сламеноруса коса, другата бе чернокоса, ниска и закръглена. Янти смътно си ги спомняше — но не можа да се сети за имената им. Командирът на отряда спря на няколко крачки от Паулус и отдаде чест, като опря ръка на рамото си.
— Има още четири в северната зала — докладва той. — Капитан Артензо съвсем скоро ще…
— Кажи на Артензо да почака — прекъсна го Паулус. — Междувременно бих искал да се срещна с момичетата насаме. — Посочи помещението под прозрачния под. — Можете да спасите тази млада дама от невероятния лукс и да я присъедините към вашата група. Въобще, чувствайте се като у дома си. — Погледна двете телепатки с вяла усмивка. — И двете сте поканени довечера на тържеството.