Изкуството на лова

— Не ти ли харесва тази идея?

— Не — отвърна тя инстинктивно. — Просто… — Истината бе, че не желаеше да се среща с никого от оцелелите, тъй като се срамуваше от онова, което им бе причинила. Местеше поглед между въпросителното изражение на Паулус и ентусиазираното лице на херцога. Едва сега ѝ хрумна, че с идването си тук и двамата са се изложили на опасност. Стените не можеха да попречат на бойните хаурстафски телепати да поразяват унмерски умове от разстояние. Освен това — осъзна тя — двамата бяха поставили живота си в нейни ръце, тъй като тя бе единствената им защита срещу подобна атака.

Открита демонстрация на доверието им.

Доверието им в нея.

— Нашите нови съюзници са я намерили да се скита из гората — обясни Паулус. — Изплашена и объркана.

— Но защо сте я довели тук?

— Това е най-удобната килия в двореца, ако изключим една друга — но не бих могъл да я поставя там. — Намръщи се от болезнен спомен, ала бързо се овладя. Янти почти можеше да разчете мислите му. След кратък миг на колебание той поклати глава. — Ако го бях направил, никога нямаше да се запознаеш с Карела.

Янти не можеше да му признае, че бе наблюдавала как умира унмерската принцеса — в едно помещение, което доста приличаше на тези тук. Нито че бе надзъртала през очите му и бе чела писмата, които ѝ бе написал. Беше принуден да ги пише на анейски, за да не могат хаурстафските тъмничари да ги четат преди да ги дават на принцесата. Само при спомена за това тя почувства нарастващи угризения.

— Нямаше никаква причина да ни държат разделени — каза Паулус, — освен за да страдаме повече. — Втренчи поглед в Янти. — Ние, унмерите, вярваме дълбоко в състраданието. И по-малко в съжалението. — Заповядай. — И я подкани с жест да го последва.

Стъпиха върху прозрачните плочки. Херцог Кир остана на вратата.

Стаята долу не се бе променила от времето, когато там държаха Паулус. Но сега на негово място бе настанено хаурстафското момиче. Дъхът на Янти спря.

Момичето бе с няколко години по-голямо от нея и бе толкова измършавяло, че сякаш се състоеше само от лакти, колене и големи хлътнали очи. Приличаше на обрулено от зимните ветрове дръвче. Дори косата ѝ бе рядка и изсветляла, почти прозрачна. Стори ѝ се позната. Янти бе сигурна, че я е виждала, но че никога не са разговаряли. Седеше на ръба на тапицирана с плюш скамейка и мърдаше неспокойно ръце, но се изправи, когато Янти и Паулус застанаха на ръба на стъкления таван. Погледът, който втренчи в Янти, бе изпълнен със страх.

— Казаха ми, че си боен телепат — заговори я Паулус.

Тя премести очи към него и се облиза нервно.

— Как се казваш?

— Не искам да нараня никого — каза момичето.

— Моля те — каза принцът. — Попитах само как се казваш.

— Женевиев Грийн.

Той я гледаше спокойно.

— Имаш късмет, че преживя бунта, Женевиев.

Бунт. Странен израз за това, което се бе случило. Въобще не бе имало бунт, по-скоро освобождаване в резултат от нейната атака. Бяха я измъчвали и тя им бе отмъстила, макар и стократно. И благодарение на това унмерите бяха получили свободата си. Все пак разбираше, че Паулус прибягва до тази дума от политически съображения.