Диви кинозвезди
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Ганев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Диви кинозвезди». Краткое содержание книги:
Върнахме се в къщата, където заварихме Аластър в отлично настроение. Бил попаднал на стадо белоопашати елени и на някакъв вироглав американски лос. Голямо откритие според нашия режисьор, че и в тази мразовита пустош имало животни. Не можех да го упрекна за първоначалната му заблуда, че в ледовития Север няма никакви други живи същества, освен хора, защото през цялото ни четиричасово пътуване от Уинипег до тук зърнахме само две гарги.
— Утре отиваме да снимаме теб и Лий с белоопашатите елени и лоса! — разпореди Пола с директорски тон, забравила, че в Мадагаскар беше само прост заместник-директор и я наричахме „задир“.
— А вечерта слизаме на езерото — продължи тя. Аластър иска да ловиш там сови с въдица.
— Моля, моля? — обадих се аз.
— Лов на сови с мишка на въдицата — обясни Пола.
— Куигърс, колко бутилки сте пресушили? — заинтересувах се аз.
— Не, драги, говоря съвсем сериозно. Аластър прочел някъде, че научни работници ловели сови с умряла мишка на въдица. Хващали ги и им слагали пръстени или разни други неща… — потвърди Пола.
— Досега не бях чувал подобна глупост — отвърнах аз. — И защо пък на езерото? Не знаех, че канадските сови са водни животни.
— Ами, не са. Но там е по-просторно. В гората има опасност да заплетеш въдицата в клоните на дърветата.
— Не знам, но ми се струва налудничава идея казах аз. — Не можеш ли да вразумиш Аластър?
— Не! — откровено отговори Пола.
През нощта Лий и аз за пръв път видяхме северното сияние. Боб и Луиз го смятаха за нещо съвсем обикновено и изобщо не им бе дошло на ум да ни предупредят. Те гостоприемно ни бяха отстъпили собствената си спалня и когато си легнахме в уютното двойно легло, видяхме над нас огромен прозорец. Загасих лампата и изпаднах в захлас. Небето сякаш бе оживяло. В дълбоката му мека тъмнина като гравирани сияеха панделки, завеси, ленти и заплетени нишки в бледо пурпурно, зелено, синьо и розово. Открояваха се очертания на снежнобели палмови клонки. Цялото това многообразие създаваше огромен облак от живи форми и образи. Сякаш осветявани отнякъде с прожектори, те се променяха всяка секунда, деляха се, съединяваха се или се разпадаха и образуваха нови фигури, същевременно променяйки и багрите си. Гледката много ми напомняше играчката калейдоскоп, която имах като дете — неголяма, подобна на микроскоп тръба с кръгло прозорче. Под стъклената му леща слагах шарена хартия, най-често лъскавия пъстър станиол от шоколадчета, и въртях тръбичката. По някакъв магически начин фигурките и формите се променяха. А тук ми се струваше, че прозорецът на покрива е като окуляра на старата ми играчка и без дори да си мръдна пръста, отразява подобни вълшебства на небето, много по-нежни и чудновати от многоцветния станиол. Наблюдавахме повече от час дивното видение, докато се стопи в обсипаното със звезди кадифе на небето. Добре че сиянието изчезна. Иначе нямаше да затворим очи до зори и щяхме да дремем на другия ден. Това беше едно от най-чудноватите, изящни и красиви явления, които съм имал щастието да наблюдавам през живота си.
Рано на другата сутрин поехме след великанска закуска към гората, навлечени в толкова много дрехи, че едва вървяхме. Сякаш се движехме на Луната, в състояние на безтегловност. Нямаше и следа от мрачното време, което ни посрещна миналия ден. Ясното небе беше ленено синьо, а слабата топлина на слънчевите лъчи помагаше на клоните да се изплъзват от гъбестите снежни одежди, които с тиха въздишка падаха върху сребристия килим на гората.
Искахме да снимаме странния живот под меките дебели пластове сняг. Неотдавна бе установено, че след като бъде затисната от нови пластове сняг, първата снежна покривка променя структурата си. Снежинките се слепват във висулки и зрънца и образуват безброй миниатюрни тунели и замъци, които блестят с нежните си ледени кристалчета. Получава се тъй нареченият „пъкак“. В него е с няколко градуса по-топло, отколкото навън, понеже горните пластове сняг действат като изолатор. Мишките и други малки гризачи спокойно могат да си живеят в пъкака и да изравят по някое коренче тревица, а тунелите предлагат на по-нежните създания — насекоми и паяци, добри условия за удобно презимуване в полусънно състояние. Аластър искаше да построи ескимоско иглу или, както го наричат северноамериканските индианци, квинзи, за да покаже великолепните изолационни качества на снега. Затова ние с Лий и половината от екипа тръгнахме да търсим животни, а останалите, водени от Аластър, избраха място и започнаха да строят квинзи.