Диви кинозвезди

Върнахме се в къщата, където заварихме Аластър в отлично настроение. Бил попаднал на стадо белоопашати елени и на някакъв вироглав американски лос. Голямо откритие според нашия режисьор, че и в тази мразовита пустош имало животни. Не можех да го упрекна за първоначалната му заблуда, че в ледовития Север няма никакви други живи същества, освен хора, защото през цялото ни четиричасово пътуване от Уинипег до тук зърнахме само две гарги.

— Утре отиваме да снимаме теб и Лий с белоопашатите елени и лоса! — разпореди Пола с директорски тон, забравила, че в Мадагаскар беше само прост заместник-директор и я наричахме „задир“.

— А вечерта слизаме на езерото — продължи тя. Аластър иска да ловиш там сови с въдица.

— Моля, моля? — обадих се аз.

— Лов на сови с мишка на въдицата — обясни Пола.

— Куигърс, колко бутилки сте пресушили? — заинтересувах се аз.

— Не, драги, говоря съвсем сериозно. Аластър прочел някъде, че научни работници ловели сови с умряла мишка на въдица. Хващали ги и им слагали пръстени или разни други неща… — потвърди Пола.

— Досега не бях чувал подобна глупост — отвърнах аз. — И защо пък на езерото? Не знаех, че канадските сови са водни животни.

— Ами, не са. Но там е по-просторно. В гората има опасност да заплетеш въдицата в клоните на дърветата.

— Не знам, но ми се струва налудничава идея казах аз. — Не можеш ли да вразумиш Аластър?

— Не! — откровено отговори Пола.

През нощта Лий и аз за пръв път видяхме северното сияние. Боб и Луиз го смятаха за нещо съвсем обикновено и изобщо не им бе дошло на ум да ни предупредят. Те гостоприемно ни бяха отстъпили собствената си спалня и когато си легнахме в уютното двойно легло, видяхме над нас огромен прозорец. Загасих лампата и изпаднах в захлас. Небето сякаш бе оживяло. В дълбоката му мека тъмнина като гравирани сияеха панделки, завеси, ленти и заплетени нишки в бледо пурпурно, зелено, синьо и розово. Открояваха се очертания на снежнобели палмови клонки. Цялото това многообразие създаваше огромен облак от живи форми и образи. Сякаш осветявани отнякъде с прожектори, те се променяха всяка секунда, деляха се, съединяваха се или се разпадаха и образуваха нови фигури, същевременно променяйки и багрите си. Гледката много ми напомняше играчката калейдоскоп, която имах като дете — неголяма, подобна на микроскоп тръба с кръгло прозорче. Под стъклената му леща слагах шарена хартия, най-често лъскавия пъстър станиол от шоколадчета, и въртях тръбичката. По някакъв магически начин фигурките и формите се променяха. А тук ми се струваше, че прозорецът на покрива е като окуляра на старата ми играчка и без дори да си мръдна пръста, отразява подобни вълшебства на небето, много по-нежни и чудновати от многоцветния станиол. Наблюдавахме повече от час дивното видение, докато се стопи в обсипаното със звезди кадифе на небето. Добре че сиянието изчезна. Иначе нямаше да затворим очи до зори и щяхме да дремем на другия ден. Това беше едно от най-чудноватите, изящни и красиви явления, които съм имал щастието да наблюдавам през живота си.