Диви кинозвезди
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Ганев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Диви кинозвезди». Краткое содержание книги:
Докато завършим квинзито, долитаха разни птици да видят какво майсторим. Първи бяха ято синигери, толкова нежни, че да се чуди човек как устояват на жестокостите на зимата. Поподскочиха из клонките, повисяха надолу с главата, поцвъртяха и накрая, отегчени, отлетяха. После се появиха вечерни черешарки — красиви сипки с дебел клюн и изящна златиста зеленикавочерна перушина, — които проблясваха из тъмните борови клони като златни светлинки. Оказаха се много по-нервни от синигерите и скоро изчезнаха в мрачните горски пазви. Следващата гостенка бе много по-смела — средно голяма сойка в красива премяна от сиви и черни перца. Тя изведнъж изхвръкна от гората и кацна на близкото дърво. Подскачаше от клонче на клонче и от време на време спираше, за да ни наблюдава с изкривена встрани глава, удивително напомняйки ни Аластър. Сойките са най-безстрашните горски птици, понеже свързват представите си за храна с човека. Претърсихме всички джобове и „изровихме“ само парчета бисквити и шепа фъстъци. Подадох ги на крилатата посетителка и за наше голямо удоволствие тя доста уверено подхвръкна и кацна на пръстите на ръката ми. След като напълни човката си с възможно най-много фъстъчета и бисквити, сойката отлетя, избра подходящ клон и ги скри там с помощта на изключително лепливата си слюнка. Тъй пренесе всичките „провизии“, които й предложихме, в седем-осем тайни „склада“ на няколко дървета. Когато останахме с празни ръце, изглеждаше леко обидена, че вече няма какво да й предложим. Не се докачихме, защото бе натрупала достатъчно храна да засити гърлата на десет сойки за цяла седмица.
На мръкване се прибрахме и Аластър реши да снима епизода „лов на сови с въдица“. Боб беше осигурил въдица и две препарирани мишки. Всички тържествено закрачихме към замръзналото езеро и заехме места на леда. Боб ми преподаде експресен урок по хвърляне на въдица — съвсем чужда за мен дисциплина. Няколко пъти ми показа съответното движение на китката, при което вързаната за въдицата мишка „кацваше“ като перце на леда, и то на десетина метра от нас. Струваше ми се съвсем проста работа и не проумявах защо въдичарите вдигат такъв шум около хвърлянето на въдица. Хванах уверено пръчката, насочих върха й към небето и изпълних едно, според мен майсторско, хвърляне.
За съжаление кой знае защо дяволският конец, вместо да се развие и плавно да се спусне върху леда, плесна като камшик и мишката се разполови. Задната й част се понесе над езерото, а за мен останаха на въдицата само главата и предните й крачка. Пола не можа да овладее смеха си:
— Душицо, нали знаеш, че бюджетът ни не позволява да купуваме безброй мишки.
— Добре че си имаме резервна — обади се Аластър.
— Я да се поупражня малко с тази половинка, предложих аз. — Не ми се ще да похабя и другата мишка.
— Предполагам, когато гледат тази серия, зрителите ще обвинят мишката, че не си изпълнява добре ролята — рече Аластър и изпадна в неудържими пристъпи на смях от собственото си остроумие.
Естествено, отминах простащината му съвсем спокойно и се уединих на едно място да упражнявам хвърляне на въдица с моята полумишка. След като овладях това „изкуство“, закачихме цялата мишка и снимахме епизода. Излишно е да казвам, че нито една сова не си направи труда да погледне дори отдалеч нашата примамка.
През тази последна нощ в Скалистите планини отново се любувахме на Северното сияние. Няколко часа лежахме с отворени очи и се наслаждавахме на светлеещите панделки и ленти в небето, на надиплените завеси, трептящи с пастелна мекота, които, сякаш нажежени от огън, се сливаха, разделяха, чезнеха и отново се появяваха. Грандиозно шествие, безкрай и без повторение. Беше тъй красиво, че просто да ти се прииска да го нарисуваш с пълното съзнание, че картината никога няма да пресъздаде неземните изящни форми, родени в небесата. Струваше си само заради Северното сияние да се подложим на изпитанията на канадската зима.
Следващото ни посещение в Канада беше през лятото. Природата имаше съвсем различна премяна — навсякъде разлистени дървета и цветя. Целта ни бе да разгледаме Банф, един от големите национални паркове на страната, разположен в сърцето на Скалистите планини, където можеха да се видят едни от най-вълнуващите пейзажи в света. Планински вериги се извисяваха една подир друга, сякаш гигантско бурно море, застинало в камък. Склоновете им бяха обрасли с борови гори като зелена козина, по върховете блестеше сняг, а тук-там по стръмнините бяха прилепнали малки глетчери, сякаш се бе стичал восък от свещ. Великолепен парк, в който след всеки завой се откриват все по-красиви планински гледки. На места възвишенията се издигаха почти отвесно и само в подножието им зеленееше ивица дървета, но всеки връх в кафяв или в канелен цвят беше покрил своите вдлъбнатини и терасовидни издатини със сняг като с бели, току-що изпрани покривки за маса, разстлани по безлюдните скали.