Диви кинозвезди
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Ганев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Диви кинозвезди». Краткое содержание книги:
Тропичните гори са ценен дар на природата, но като че ние се боим от тях и обръщаме гръб на това огромно самовъзобновяващо се находище на лекарства, хартия, храни, дървен материал, бои, подправки и десетки други полезни неща. Още нямаме пълна представа за всичките блага, които тропичните гори могат да осигурят на човечеството, а вече ги унищожаваме с такава бързина, че много видове растения и животни изчезват завинаги, преди да им е направено дори описание. Изчислено е, че тази бясна самоубийствена атака всяка година ни лишава от сто и десет хиляди квадратни километра тропични гори. Според „оптимистичната“ прогноза при сегашните темпове на унищожаване всички такива гори ще изчезнат напълно през следващите седемдесет и пет години. Ако това стане — а няма никакви признаци, че човечеството изведнъж ще се откаже от глупостта си и ще започне да се вслушва в гласа на здравия разум — промяната на климата може да доведе до катастрофални последици. Без горите, осигуряващи благоприятни условия за живот, плодородните райони за много кратко време ще се превърнат в пустини. Да не говорим за вече откритите или за още неоткритите блага на горите. Досегашните ни знания за огромната екосистема — тропичната гора, или джунглата, са съвсем повърхностни. Нямаме представа за неоценимата полза, спотайваща се между дърветата, и въпреки това в пристъп на почти маниакална разюзданост рушим една ценност от огромно значение за човечеството, която никога не бихме могли да създадем, но която, от друга страна, при грижливо стопанисване сама се възобновява. При сегашните темпове е съвсем възможно след по-малко от сто години с появата на много повече милиони гладни гърла да превърнем Земята в пустиня само заради алчността и нечовешкото си, себично отношение. Това се отнася до всеки, независимо от цвета на кожата, вярата и политическите възгледи. Ако не вземем незабавни мерки, децата ни няма никога да видят тропични гори и да се порадват на благата, които носи този прелестен и особено важен биологичен район на планетата.
Пети епизод
Добре че от Баро Колорадо, където термометърът постоянно показваше високи стойности, не заминахме направо за нашия следващ обект в Канада — Скалистите планини. Там искахме да снимаме северни гори през зимата и попаднахме на адски студ — минус тридесет и четири градуса. Всъщност думата студ бе много далеч от истината. Докато изляза от автомобила, мраз скова в едно цяло брадата и мустаците ми, а миглите на Пола, дълги сантиметър и половина, така се заледиха, че горката едва си отваряше очите.
— Г-господи! — възкликна тя, оглеждайки потъналата в сняг местност, леденосивото небе и огромната къща от неодялани стволове пред нас. — Къде да си окачим фирмата, а, момчета?
— Ъъъ… сняг, мисля… макар светлината не е много добра. Как се чувстват животните в тоя сняг? — попита Аластър, понечи да направи обичайните си обиколки с изкривена настрани глава и… хлътна в дълбокия сняг. Лий го замери със снежна топка, но за съжаление не го улучи.
Къщата принадлежеше на очарователното семейство Боб и Луиз Сопък, които заедно със съседите си Черил и Дон Макдоналд щяха да бъдат наши домакини и помощници на този етап от програмата ни. Като казвам къща от неодялани стволове, нямам предвид подобните на ваксаджийски сандъчета бараки, които често сме гледали във филми за Дивия запад. Тази голяма постройка очевидно беше изградена от гигантски борови дървета, но приликата свършваше дотук. Прекрачихме прага и се озовахме в огромно и открито като хамбар помещение. Покривът се издигаше на около десет метра над главите ни, а долу кухнята, трапезарията и всекидневната не бяха отделени с преградни стени. Дървени стълби водеха горе за спалните, разположени под стрехите, а други стълби — под къщата, където имаше още спални и няколко мазета. Това бе едно от най-странните жилища, които бях виждал през живота си. Боб и Луиз владееха до съвършенство готварското изкуство и с разкошен обяд — силна супа, домашен хляб и невероятни количества еленово месо, успяха да размразят вкочанясалите ни след четиричасово пътуване с автомобил от Уинипег тела. Започнах да мисля, че в наша чест са изтрепали всички елени в Канада. Всъщност Боб много грижливо стопанисваше имота си и ловеше дивеч само колкото щеше да му е необходимо през зимата (обикновено два елена). Така постигаше две неща — убиваше само излишните животни и осигуряваше вкусна храна.