Диви кинозвезди

Стръмен скат с разхвърляни обли камъни разделяше долината на ниска и висока част. Над нея се издигаше склон от огромни, свлечени от лавини ръбести канари, украсени с корали и черупки на морски организми. Намирахме се на дъното на древно море, което при някакви катаклизми с течение на времето се е превърнало в усамотена планинска долина. Точно тук, в основите на огромна разпадаща се крепост от обсипани с вкаменелости скали, за пръв път видяхме сенокосач. Вероятно животното ни бе наблюдавало доста време, без да го усетим, защото пепелявосивата му козина напълно се сливаше с цвета на скалите, и ние го забелязахме едва когато се раздвижи. Беше голямо колкото морско свинче, в главата приличаше на заек, но имаше по-големи и по-тъмни очи и малки уши с формата на половин монета. Опашката не се виждаше, а козината му бе лъскава като сатен. То се втренчи в нас, издаде тревожен вик, подобен на звука от китара, скочи под скалите и изчезна. Оглеждайки внимателно наоколо, открихме няколко миниатюрни копи сено, високи около тридесет сантиметра и с диаметър в основата към шестдесет сантиметра. Горният пласт беше от прясна трева и листа — доказателство, че тези алпийски „фермери“ точно сега прибират реколтата. В по-ниската половина на долината те изглеждаха много уплашени и се стрелкаха между скалите от една пролука в друга. Във високата част на долината обаче, открихме едно изключително хрисимо и очарователно животинче, дотолкова заето със стопанската си дейност, че не ни обърна никакво внимание. Тук ручейчето си беше издълбало корито и се виеше като плитка в дебелия гъбест килим на тревата. В средата на гладката като маса за билярд поляна, мъничкият дебел „труженик“ късаше със зъби снопчета трева и ги задържаше между челюстите си, докато му се на пълни устата. После спринтираше до своя дом и „копите сено“ между скалите, вдигнал муцунка като морж с големи зелени „мустаци“. Проследихме го до сипея и под огромна колкото лека кола канара съзряхме „къщичката“ му и три „копи“ сено, едната от които още незавършена. Сенокосачът беше толкова съсредоточен в стопанската си дейност, че когато седнах върху една скала на метър от него, дори не се спря да ме погледне. След като натъкми с лапички върху „копата“ поредното снопче трева, заподскача към полянката бързо като гумена топка. Там отново накъса стръкчета, колкото му побира устата и тръгна по обратния път. Спря на около метър-два от мен, погледна ме с тъмните си очи, ококорени над чудноватите зелени мустаци, после невъзмутимо отиде да реди новите снопчета върху „копата“ и да ги потупва грижливо с лапички. За моя голяма изненада, когато „фермерите“ откъм ниската част на долината надаваха тревожен свирукащ писък, нашият сенокосач спираше и отвръщаше по същия начин дори когато минаваше толкова близо край мен, че можех да го докосна. Изобщо не му направи впечатление, че седем души го наобиколиха, за да снимат всяко негово движение и да запишат всеки негов звук, а продължи най-безцеремонно да изпълнява напрегнатия си „производствен план“. Сякаш това бе най-важното нещо в живота му, но всъщност така си и беше. Развълнува се единствено когато издигнахме хвърчила във въздуха, докато събратята му в другия край на долината получиха истеричен припадък.