Диви кинозвезди

Благодарение на апетитния обяд и на известно количество „Скоч медицинал“37, с което предвидливо се бяхме запасили, брадата и мустаците ми се размразиха, а Пола можеше отново да вижда. Беше решено Родни (нашият кинооператор в Канада) и Аластър да отидат на разузнаване, а ние с Лий да се посветим на тайните на скиорството и вървенето със снегоходки. Бързо разбрах, че фигурата ми, моята en bon point38, както любезно казват французите, не беше за ски. Наведях ли се напред, падах по корем, наклонях ли се назад, просвах се по гръб. Заемех ли изправена, царствена стойка, се сгромолясвах или напред, или назад, в зависимост от посоката на вятъра. Движението със снегоходки беше съвсем друго нещо. Допадна ми. Чудно преживяване е да ходиш върху дълбокия сняг, без да потъваш. Чувствах се като онези хубави птици, яканите (макар и доста солидни, които крачат върху листата на водните лилии, сякаш се разхождат по улицата). С тези, подобни на тенис ракети снегоходки може да се върви равномерно и спокойно върху много дълбок сняг, в който иначе още при първата крачка се затъва до гуша. Единствената трудност бе обръщането кръгом — при несполука снегоходките се заплитаха, падах в снега и с голяма мъка успявах да се изправя. Щом усвоих това движение, вече придобих самочувствие на гвардеец с необикновено големи крака, който се обръща с маршова стъпка на парад.

След като поовладяхме вървенето със снегоходки, Лий и аз тръгнахме да разгледаме околността. Небето беше тъмносиво и ми се струваше, че ако го ударя със снежна топка, ще звънне като стомана. Във въздуха прехвръкваха снежинки, големи колкото пощенски марки от едно пени — дебели и меки като попивателна хартия. Цареше мъртва тишина, само снегът скърцаше под краката ни. Сякаш целият свят бе затрупан от огромна лавина. В боровата гора сладкар великан бе покрил с глазура дърветата, свели тежки тъмнозелени клони. Някои по-високи борове се бяха наклонили под големия бял товар дотолкова, че нов снеговалеж би ги повалил на земята. Стигнахме до езерце, кръгло и гладко като паница с мляко и покрито с лед и сняг. Покрай брега се издигаха хълмчета, а от тях през бялата зимна пелена стърчаха клончета, които приличаха на пръчки дървени въглища. Тук, скрити дълбоко в леговищата си, спяха бобри и очакваха пролетта да стопи сто и петдесет сантиметровия „блат“ от лед и сняг, за да заплуват пак в езерото.