Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Той е женен за учителка — обясних аз.
— И това, изглежда, му е замаяло главата — каза Джим Медисън, главният редактор на „Кроникъл“. — Да не си въобразява, че е първият, който се качва на учителка?
— Пуснатите облигации са за строеж на училище — казах аз — и доколкото схващам, Луси си мисли, че поне част от средствата могат да бъдат използувани за каквото са предназначени.
— Коя е пък тази Луси?
— Въпросната учителка.
— Тя няма да се задържи дълго като учителка. Скоро ще я отрежат, ако не си седне на задника. Или аз не познавам Мейсънски окръг.
— Освен това тя е противник на алкохола.
— Кой от вас спи с Луси — ти или онзи приятел? Прекалено много знаеш за нея.
— Зная само това, което Уили ми е разказвал.
— Кой е пък този Уили?
— Уили е онова бате с коледната вратовръзка — обясних аз. — Чичо Уили от провинцията. Това е Уили Старк, учителският любимец, с когото се запознах преди два месеца в задното помещение на Слейд. Самият той ми каза, че Луси е противник на алкохола, а това, че е противница и на кражбите, е само мое предположение.
— Тя може би е и против това, че Уили е окръжен касиер, щом го подучва на такива работи — отбеляза Джим Медисън. — Не знае ли как стават нещата там, в Мейсънски окръг?
— Там стават по същия начин, по който стават и тук — казах аз.
— Именно. — Джим Медисън извади от ъгъла на устата си смачканата, изподъвкана и ослюнчена угарка от бившата двайсетцентова пура, огледа я и като протегна ръка, пусна я в големия месингов плювалник, потънал в дебелия, зелен като детелина килим, който цъфтеше подобно на оазис сред четирите занемарени етажа на сградата на „Кроникъл“. Той проследи с поглед как падна угарката и добави: — А сега се вдигай оттук и върви там.
Така аз се понесох към Мейсън с моя „Форд-Т“ и ту стисках зъби, когато излизах на чакъл, ту се хващах за кормилната ос, когато колата се поднасяше по сивата прах, и това бе тъй отдавна.
Пристигнах в града рано следобед и влязох в кафе „Мейсън“, „Домашно приготвени ястия за дами и господа“, което гледаше към площада, поръчах си пържена шунка с картофено пюре и салата и хванал в една ръка чашата наливно уиски, с другата почнах да се боря с мухите — седем-осем на брой, — които налитаха на кремпитата ми.
Излязох на улицата, където под сянката на навесите от гофрирана ламарина дремеха кучета, и след като изминах една пряка, озовах се при сарачницата. Пред нея имаше едно свободно място, тъй че казах „здрасти“ и се присъединих към събралите се. От най-младия между тях ме деляха четирийсет години, но реших, че и моите ръце ще подпухнат, ще се покрият с петна и ще стискат дръжката на хикоров бастун, докато някой от тях се накани да проговори. В град като Мейсън пейката пред сарачницата е — или по-скоро беше преди двайсет години, преди да построят бетонното шосе — мястото, където Времето преплита нозе и се строполява на земята като стара, вече немощна хрътка. Това е мястото, където сядаш и чакаш настъпването на нощта и на артериосклерозата. Това е мястото, което обнадеждва собственика на местното погребално бюро и му вдъхва увереност, че насъщният му е осигурен. Но ако седиш на тази пейка след пладне в края на август, имаш чувството, че никога нищо няма да дочакаш — дори собственото си погребение, а слънцето пали и сенките не трепват по светлия прах, който, ако се вгледаш по-внимателно, е пълен с искрящи като кварц зрънца. Старците седят, подпрели старческите си ръце на хикоровите бастуни, и отделят някаква метафизическа еманация, под чието влияние се променят всичките ти категории. Времето и движението престават да съществуват. Все едно, че си упоен, всичко е така приятно, тъжно и далечно. Седиш между древните богове в тишината, нарушавана само от тихите хрипове на астматичния, и ги чакаш да слязат от олимпийските, облени в слънце висини и да се произнесат с незлобива насмешка за делата на хората, които все още се мятат в мрежите на житейската суета. „Гледам, Сим Саундърс вдигнал нов хамбар.“ И в отговор: „Ъхъ, че къде иначе да си дене парите.“ И после: „Да-а-а.“
Така аз седях и чаках. Един от тях произнесе първата реплика, друг му отговори, а последният проточи: „Да-а-а.“ Изчаках още малко, защото си знаех мястото, след което подхвърлих:
— Чувам, че щели да строят ново училище.
После изчаках още малко, докато думите ми замрат, и те замряха, сякаш не ги бях казал. Тогава един от тях плюна на сухата земя, ръчна петното с върха на бастуна си и рече: