Дребната старица, която наруши всички правила

След поредната континентална закуска в апартамента „Принцеса Лилиан“ „Лигата на пенсионерите“ се събра на сутрешното си заседание. Докато всички се настаняваха на диваните, Марта изяде последната хапка от четвъртата шоколадова гофрета за днес. Помисли си да вземе още една, но не искаше да дава лош пример на останалите, така че се въздържа. За свой собствен ужас само за два дни беше свикнала с високия жизнен стандарт в хотела – да не говорим за датските сладкиши на масата за закуска – и се притесняваше как тя и нейните приятели ще се нагодят към условията на живот в затвора. Но Марта не каза и дума за това на останалите. Тази мисъл беше в състояние да сложи край на престъпната им кариера още преди да е започнала.

Умника заговори пръв.

– Някой слуша ли радио тази сутрин? – попита той. – Споменаха ли за изчезнали възрастни хора или нещо подобно?

– Никой не забелязва, когато изчезват възрастни хора! – отговори Кристина, която беше доста кисела на следващия ден след обира. – Само си спомнете за описанията в старите исландски саги, в които просто хвърлят от някоя висока скала всички хора над определена възраст!

– Не бива да си позволяваме да изпадаме в униние само защото вчерашната плячка не беше богата – каза Марта. – Вместо това трябва да се радваме, че успяхме да го направим. И ни се размина! Мислете за това като за генерална репетиция.

– Може би все още не ни подозират, а и кой знае – сигурно от хотела ще предпочетат да се престорят, че изобщо не е имало обир – разсъждаваше Умника. – Ще искат да спасят имиджа си, нали така му казват?

– Все пак е странно, че сестра Барбара не е обявила тревога – обади се Кристина, която едва ли не се чувстваше малко обидена, че никой не беше забелязал изчезването им.

– Обзалагам се, че е заминала някъде заедно с директор Матсон. Сигурно се забавляват в кревата и изобщо не са забелязали, че ни няма – каза Греблото.

– Стига, стига, защо винаги трябва да... – започна Ана-Грета и го погледна намръщено.

– Престанете – прекъсна ги Марта. – Събрали сме се, за да обсъдим следващата ни акция – нещо, от което никой да не пострада, но да спечелим много пари за фонд „Грабежи“. Имам предложение. Отвличане, което може да направим съвсем наблизо.

Всички ахнаха, а Греблото изглеждаше особено втрещен. До този момент беше гледал през прозореца и веднага каза:

– Да отвлечем някого от двореца? Да не би съвсем да си се побъркала?

– Не, не, глупости! Така ще си навлечем прекалено много неприятности. Не, говоря за едно съвсем невинно малко отвличане, което ще ни осигури една-две години в някой от най-луксозните затвори. Така ще имаме възможност да проверим на място какви са условията там в действителност. Може би не са чак такива, каквито ги изкарват – точно както беше и в нашия старчески дом? Ако се окаже, че не е толкова приятно, колкото очакваме, винаги ще можем да се върнем в „Диамант“.