Изповядвам

– Казвам се брат Жулиа. Аз съм брат Жулиа.

– Брат Микел. Доминиканецът еретик.

– Вечерята е сервирана.

Лола Чика беше надникнала в кабинета. Баща ми отвърна недоволно с мълчалив жест, като продължаваше да чете на глас членовете, неразбираеми на първо четене, на акта за основаването. Сякаш отговаряше на Лола Чика:

– Сега прочети останалото.

– Ама този почерк е много странен...

– Чети – настоя баща ми, нетърпелив и разочарован, че синът му е толкова смотан.

И Адриа започна да чете на хубав средновековен латински думите на абат Делигат, без да ги разбира напълно, като продължаваше да живее в другата си история.

– Добре... Името „брат Микел“ принадлежи на друг мой живот. А Орденът на свети Доминик е много далеч от мислите ми. Аз съм нов, друг човек. – Погледна го в очите, както правеше отецът приор. – Какво желаете, брате?

Мъжът с благородното чело падна на колене на земята, благодари Богу с кратка мълчалива молитва и се прекръсти благочестиво; тримата монаси също се прекръстиха почтително. Мъжът стана.

– Струваше ми много години усилия, докато ви намеря. Един свят монах инквизитор ми заповяда да ви екзекутирам заради ерес.

– Грешите.

– Господа, братя – каза един от монасите, които го придружаваха, може би брат Матеу, много изплашен. – Дошли сме да приберем ключа на „Бургал“ и Светото ковчеже на манастира и да съпроводим брат Жулиа до Жери.

Тогава брат Жулиа се опомни и му предаде Светото ковчеже, което още стискаше.

– Няма да ви се наложи да го съпровождате – каза сухо този с благородното чело. – И към брат Жулиа:

– Не греша. Задължително е да знаете кой ви осъжда.

– Казвам се Жулиа от Сау и както сам можете да видите, съм монах бенедиктинец.

– Брат Николау Еймерик ви осъжда. Заповяда ми да произнеса името му пред вас.

– Грешите.

– Брат Николау отдавна е покойник. Но аз съм жив и най-после ще мога да успокоя смутената си душа. В името Божие.

И пред ужасените очи на двамата монаси от Жери последният монах от „Бургал“, нов, друг човек, постигнал след многогодишни усилия духовен мир, можа да съзре кинжала, преди да се забие в гърдите му на все по-несигурната светлина на бледото слънце в онзи зимен ден. Бе принуден да преглътне всичката отдавнашна ненавист на един дъх. В изпълнение на свещената заповед благородният господин му отряза езика със същия кинжал и го сложи в кутия от слонова кост, която почервеня. Със силен и решителен глас, като чистеше острието със сухи орехови листа, той се обърна към двамата ужасени монаси.

– Този мъж няма право да бъде погребан на свята земя.

Огледа се. Със студено изражение. Посочи с ръка хармана извън манастира.

– Там. Без кръст. Такава е волята Господня.

Като видя, че двамата монаси стоят неподвижно, вледенени от ужас, мъжът с благородното чело застана пред тях, като едва не настъпи безжизненото тяло на брат Жулиа, и кресна презрително:

– Закопайте тази мърша!

А баща ми, след като прочете подписа на абат Делигат под документа, го сгъна внимателно и каза когато докосваш пергамент като този, си представяш епохата. Нали? И аз в отговор докоснах пергамента, вече с пет нетърпеливи пръста. Плесницата, която ми зашлеви баща ми, беше болезнена и много унизителна. Докато аз се борех, за да не позволя да капне нито една сълза, баща ми равнодушно остави лупата и прибра ръкописа в сейфа.