Вестителят на бурята
- Автор: Форд Ричард
- Серия: Стийлхейвън #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вестителят на бурята». Краткое содержание книги:
Вървеше без усилие през тълпата, право към жертвата си, която си пробиваше паникьосано път през стената от хора. Река стисна по-здраво ножовете. Щеше да удари бързо и да изчезне, като остави последната си жертва да кърви на претъпканата улица.
Преди да я достигне обаче, тя успя с отчаяно усилие да се откъсне от множеството. Река я последва по една странична уличка. И двамата газеха из мръсотията, но изходът беше предрешен: Река настигна мъжа малко преди края на алеята.
Непознатият сигурно усети приближаването на смъртта, защото се обърна с вдигнати ръце.
— Моля те, не ме убивай. Наеха ме само за една нощ. Знаех, че не е редно, но ми трябваха пари.
Река очакваше молбите за милост, беше ги чувал стотици пъти, но не те задържаха ръката му. Пред него не стоеше мъж, а момче, може би с пет зими по-младо от него самия. Сините му очи бяха широко отворени — невинни, дори детски, не хищните жестоки очи на опитен престъпник.
Река се взира в него за няколко удара на сърцето, ножът му беше готов за смъртоносния замах — но не можа да го направи.
Не беше редно.
Това момче със сигурност не бе сторило нищо в краткия си живот, за да заслужи острие през гърлото, само се беше озовало на неправилното място в неправилния момент.
Чу се писък и Река стрелна поглед към оживената улица.
— Крадец! Убиец! — крещеше една жена и се взираше в него — извадил ножовете и готов да убива.
По дяволите!
Скоро към жената се присъединиха двама мъже с шлемове с отворени забрала. Държаха оръжия.
Зелените куртки.
Река забрави за момчето и хукна да бяга.
Зелените куртки му изкрещяха да спре, но напразно си губеха дъха с крясъци, вместо да го последват. Още по-добре — докато хукнат след него, той щеше да е изчезнал.
Скочи върху една празна карета, после полетя нагоре, отблъсна крак от стената на сградата и се изстреля на покрива. Озърна се назад и видя Зелените куртки да тичат по уличката, разплисквайки локвите. Единият опря нещо до устните си, наду силно и над глъчката на тълпата се понесе пронизително изсвирване.
Без да се бави повече, Река пое по покрива, но чу още едно изсвирване, сякаш в отговор на първото. Скоро последвано от трето.
— О, копеле! — изкрещя глас вляво и Река вдигна очи навреме, за да види, че единият войник се прицелва в него с арбалет.
Лесно можеше да го убие — като хвърли ножа, — но и той не беше негова цел, нито престъпник. Той беше от Зелените куртки, един от пазителите на града, а Река не бе обикновен убиец.
Докато бягаше от преследвачите си, някои от които вече бяха успели да се доберат до покрива, той се закле, че тази нощ няма да има повече убийства.
Надяваше се само войниците да му върнат услугата.
Осем
Раг стоеше на покрива на Мълчаливия бик, прегърнала Тиджи през раменете. Всички гледаха към Източната порта, откъдето още се носеше шумотевицата на празнуващите. Нощта беше добра. Всички се нахраниха. Бронзовата вазичка на Фендер им донесе голямо гърне със супа и пресен хляб от любезния ханджия. Мигс лежеше по гръб и галеше издутия си корем, а Чирпи седеше с кръстосани крака до него и се взираше над покривите към ярките светлини. Раг нямаше представа къде е Фендер — беше излязъл по залез. Не че ѝ пукаше. Не му говореше, откакто прогони Маркъс. Колкото по-дълго го нямаше, толкова по-добре.
Но тя не можеше да стои тук и да гледа празника цяла нощ. По улиците долу се стичаха тълпи, търговци продаваха ейл и храна, имаше забавления и сергии с лакомства. Хората бяха с пълни кесии и нямаха търпение да се разделят с парите си. Раг щеше да им помогне.
Преди да се раздели с момчетата си, чу как разнебитената стълба до сградата изскърца. Тиджи и Чирпи подскочиха, но Мигс продължи да потърква корема си, сякаш го лъскаше до блясък. Когато видяха, че се качва Маркъс, момчетата въздъхнаха с облекчение. Усмивката на Раг угасна при вида на лицето му. Очите му бяха зачервени от плач, а уличните светлини разкриваха ярка синина на бузата му.
— Добре ли си, Маркъс? — попита тя нежно.
Той сви рамене. Раг го прегърна и се обърнаха да гледат безкрайната процесия от празнуващи. Беше притеснена за него, но нямаше да го разпитва — не ѝ влизаше в работата. Ако решеше, сам щеше да ѝ каже.
Гледаха светлините, докато Раг не реши, че е време за работа.
— Е, смръдльовци, трябва да вървя. Ще се опитам да се върна преди зазоряване, така че най-добре не се забърквайте в неприятности.
Момчетата измърмориха нещо, все така запленени от гледката. Маркъс обаче я погледна питащо.
— Какво има? — рече тя.
— Искам да дойда с теб — отвърна той колебливо.
— Какво? Да крадеш? — не успя да скрие усмивката си. — Сигурно се шегуваш.