Съдбовният кораб [bg]

Първоначално Кенит беше ставал все по-ентусиазиран. Беше изпратил Уинтроу да донесе пергамент, писец и мастило и го беше инструктирал да запише всичко. Това се беше оказало лесно, с изключение на въпроса за правилното обръщение към сатрапа. Само това беше отнело близо половин страница с „Негово най-славно и великолепно благородие“ и тем подобни. Кенит се бе включил в същия дух, като му издиктува документа да го посочва като „Дръзкият и непобедим пират капитан Кенит, крал на Пиратските острови по силата на неговата смелост и хитрост“. Уинтроу беше видял танцуващото веселие в очите на капитан Ред, както и искрената гордост в очите на Соркор, докато записваше тези знаменити титли. Беше решил, че с това преговорите ще приключат бързо, но Кенит едва беше започнал.

Бързо и сигурно, той започна да добавя и други условия към договора. Баснословно могъщият сатрап на Джамаилия не можело да очаква от него — крал на разпръснати градчета от прокуденици, да пази тези води от подли пирати без възнаграждение. Каквото споразумение имало между Джамаилия и калсидските патрулни кораби, то щяло да се прехвърли върху Кенит и неговите „патрулни“ кораби. Как можеше сатрапът да откаже? Хазната му нямаше да се лиши от повече монети — те просто щяха да отиват при друга група от кораби. И разбира се, като съответна любезност, корабите, вдигнали гарвановия стяг на Кенит, щяха да преминават необезпокоявано през джамаилски води по пътя си на юг. Що се отнася до подбрани помилвания на престъпници, избягали на Пиратските острови, е, всичко това беше твърде объркващо. Едно общо помилване на всеки един от поданиците на Кенит щеше да бъде много по-лесно за осъществяване.

Сатрапът беше възразил, че тези „Татуирани“ ще бъдат неразличими от законните роби в Джамаилия — тогава, изглежда, Кенит го взе насериозно. Той мрачно бе предложил сатрапът, чрез декрет, да накара всички свободни хора в Джамаилия да се татуират със специални знаци, които да ги обявяват за свободни поданици на сатрапа. Капитан Ред се бе покашлял подобаващо, за да прикрие смеха си, но сатрапът бе почервенял. Той се бе изправил и се беше обявил за безвъзвратно оскърбен. Горделиво бе закрачил към вратата и беше излязъл. Малта го беше последвала нещастно. Унизеният ѝ поглед издаваше, че осъзнава онова, което сатрапът не бе успял. Той нямаше къде да отиде. Тези „преговори“ щяха да се превърнат в малко повече от документирана кражба. Докато чакаха гневното избухване на сатрапа да се уталожи, Кенит заповяда на Уинтроу да налее от най-хубавите спиртни напитки на помощниците му и го изпрати да донесе мостри от сирената и запазените екзотични плодове, с които се беше сдобил по време на най-скорошния си набег. Те бяха отпуснати, сгрени и удобно разположени, когато сатрапът се върна, следван от надвита Малта. Двамата заеха местата си на масата. С хладен глас, сатрапът предложи на Кенит сто подписани помилвания, които да раздаде както сметне за добре.