Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Това не бяха метеори: летяха много ниско. Не бяха светещи червеи: все пак летяха; но не бяха светулки; не бяха блуждаещи огньове; не бяха и ракети. Какво можеше да бъде? Някакво необикновено и чудно природно явление, невиждано дотогава от никой изследовател; нещо, присъдено тъкмо на него да открие и да обезсмърти името си, като го запише за благото на идните поколения. Преизпълнен от подобни мисли, ученият джентълмен грабна отново перото си и нахвърли на хартия различните си наблюдения относно този неокачествим феномен, отбелязвайки датата, часа, минутите и дори секундите на неговото появяване: всички тези данни щяха да послужат за обемист трактат, едно извънредно задълбочено изследване, което щеше да изуми всички метеорологически мъдреци по всички цивилизовани кътчета на земния шар.
Той се облегна удобно в креслото си, потопен в съзерцание на бъдещото си величие. Тайнствената светлина се появи отново, още по-ярка от преди: танцуваше сякаш нагоре-надолу по пътя, кръстосваше наляво-надясно и кръжеше в орбита, причудлива като самите комети.
Ученият джентълмен беше ерген. И тъй като нямаше съпруга, която да би могъл да повика и удиви, той позвъни на слугата си.
— Пръфл — рече ученият джентълмен, — има нещо много особено във въздуха тази вечер. Видяхте ли това? — И ученият джентълмен посочи през прозореца, защото светлината отново се показа.
— Да, видях, сър.
— Какво мислите за това, Пръфл?
— Какво мисля ли, сър?
— Да. Вие сте израснали в този край. Коя според вас е причината на тези светлини, а?
Усмихнат, ученият мъж предполагаше, че в отговора си Пръфл съвсем не би могъл да посочи някоя причина. Пръфл се позамисли.
— Според мен това са май крадци, сър — заключи накрая Пръфл.
— Вие сте глупак и може да си отидете долу — рече ученият джентълмен.
— Благодаря, сър — отвърна Пръфл и си отиде долу.
Ала ученият джентълмен се измъчваше от мисълта, че гениалният трактат, замислен от него, щеше да бъде загубен за човечеството и това би било неизбежно, ако предположението на находчивия мистър Пръфл не бъде отхвърлено още в самия му зародиш. Той си сложи шапката и бързо се отправи надолу към градината, твърдо решил да изследва въпроса най-основно.
А тъкмо преди ученият джентълмен да се отправи към градината, мистър Пикуик бе притичал възможно най-бързо от пътя, за да даде лъжлива тревога, че някой идвал в тази посока, като светеше понякога с джобния си фенер, за да не падне в канавката. Щом тревогата биде дадена, мистър Уинкл се прехвърли обратно през зида, а Арабела изтича в къщата; градинската порта се затвори зад тях и тримата приключенци си тръгнаха обратно колкото може по-скоро, когато ги стресна ученият джентълмен, точно отключващ своята порта.
— Стойте мирно — пошепна Сам, който естествено беше начело на дружината. — Светнете с фенера само за миг, сър.
Мистър Пикуик стори исканото от него и Сам, виждайки една мъжка глава да надзърта навън на половин ярд от него, леко я удари със стиснатия си юмрук и тя се чукна с глух звук о портата. След като извърши този подвиг съвсем изненадващо и много ловко, мистър Уелър метна мистър Пикуик на гърба си и последва мистър Уинкл, като крачеше със скорост, напълно изумителна, имайки пред вид товара, който носеше.
— Може ли вече да поемете дъха си, сър? — запита Сам, когато изминаха задънената улица.
— Напълно. Да, вече напълно — отвърна мистър Пикуик.
— Хайде тогава, сър — рече Сам, като изправи на крака господаря си. — Елате между нас двамата. Тичайте, като че трябва да спечелите някоя купа. Състезание на по-малко от половин миля. Хайде сега!
Поощряван по този начин, мистър Пикуик употреби краката си възможно най-успешно. И трябва поверително да отбележим, че никога досега не бяха виждани чифт черни гетри да се носят над земята тъй изискано, както гетрите на мистър Пикуик при тази паметна случка.
Каретата чакаше, конете бяха бодри, пътищата — добри, а кочияшът — услужлив. Дружинката пристигна здрава и читава до „Буш“, преди мистър Пикуик наистина да успее да си поеме дъха.
— Влизайте веднага вътре, сър — рече Сам, докато помагаше на господаря си да слезе. — Нито минутка бавене на улицата след толкоз упражнения. Извинявайте, сър — продължи с ръка на шапката си Сам, обръщайки се към слизащия от каретата мистър Уинкл. — Надявам се, е нямало предишна сърдечна връзка.